„Здравейте, докога е нормално детето да спи в леглото на родителите си? Дъщеря ми е на 1.6 г и все още я кърмя през нощта. Но все по-често се случва да срещам противоречиви мнения относно съвместния сън. От едната страна са постулатите на привързаното родителство, но от другата са децата, които спят при родителите си до 7-8-9…12-годишна възраст. И не знам какво да правя. Дайте ми съвет!“
Отговор:
Здравейте,
от написаното оставам с впечатлението, че нощното кърмене е причината детето все още да спи в леглото при Вас. В тази възраст много деца се будят често нощем, поради активното зъбоникнене и, ако все още не са отбити, желанието за сукане е всъщност познатият от първия ден на живота и добре заучен начин на успокоение, който трудно се отказва/ заменя. В този смисъл кърменето и “спането в едно легло“ се превръщат в две взаимосвързани преживявания, които могат да носят радост на двете страни и съответно – доста трудности, когато се опитаме да приключим с едно от двете. Това кара много жени да вярват, че “детето само ще си покаже кога е готово да спи само или да се откаже от кърменето“, като по този начин му прехвърлят отговорността за своите родителски решения.
Да не забравяме, че в диадата майка – дете, таткото често е изключен и за да се завърнат мъжа и жената пълноценно в леглото, в интимността помежду си, е необходимо детето да приеме своето място в детското креватче. Накратко и за Ваше успокоение мога да поясня, че сигурната привързаност не се изгражда по време на сън, а в будно състояние и не зависи от това дали детето спи при Вас или в свое легло, а се формира вследствие на последователния и навременен отклик от страна на майката (човека, който се грижи за бебето) на нуждите – телесни и емоционални на бебето. Например, ако едно дете спи спокойно цяла нощ при мама, но през деня е оставяно да плаче постоянно, това по никакъв начин не допринася за изграждането на привързаност, и обратно – бебето може да спи в свое легло, но винаги, когато заплаче и има нужда от мама, тя се отзовава, за да го успокои – това е гаранция за сигурна привързаност! Нещо повече – с нарастване на познавателните и двигателните умения на детето е добре да се развива и неговото емоционално съзряване.
В противен случай рискуваме тази чисто телесна „залепеност“ между него и майката да се превърне от привързаност в зависимост и за двете страни (както в примерите, които споменавате). На година и половина типът привързаност обикновено вече е заложен и можете спокойно да изграждате и стимулирате повече самостоятелност у детето, като постепенно го приучавате на навици и поведения, подходящи за възрастта. Отделянето в самостоятелно легло не е еднократен акт, а процес, който може да продължи дълго време. В тази възраст често се случва и приучването към хигиенни навици. Бих Ви посъветвала да не започвате едновременно отбиване, отделяне в самостоятелно легло и приучаване към хигиенни навици – всичко това са много големи промени за детето и едновременното им случване би подкопало сигурността на досегашния свят и създало излишна тревожност у детето и родителите.
Здравейте,
по долу Ви изпращам отговора на автора на статията Димитрина Младенова:
„Разбира се, че трябва да се вникне в същността на всеки отделен случай и да се прецени доколко “съвместният сън“ помага или пречи на взаимоотношенията в семейството и на развитието на детето – това е основен принцип в психологията и именно по тази причина не съм посочила конкретен възрастов период, в който отделянето е добре/ зле да се случи. В един идеален свят вероятно бихме могли да бъдем перфектни във всички роли – на майки, жени, съпруги, домакини, професионалисти, приятелки, и едновременно с това да дадем буквално всичко на детето без да се превърнем в негов обслужващ персонал и без да го направим неспособно да приема липси и ограничения, с които неминуемо ще се сблъска, излизайки от дома. Реалността обаче често е друга и клиничната практика показва, че твърде дългият чисто телесен контакт между майката и детето може да доведат до дисфункции в семейната система, които в крайна сметка се отразяват отново на най-малките й членове и водят до липса на „емоционална интелигентност“ у детето. Затова, макар и да е неприятно, се налага да маркираме какви проблеми може да възникнат, без да твърдим, че това се случва в 100% от случаите!
На практика „бебе“ е названието, използвано до навършване на една година, след това говорим за подрастващо дете, при което емоционалният живот отива отвъд задоволяването на биологични или по-скоро физиологични нужди. Детето престава да бъде уста, която иска да бъде нахранена и тяло, което иска да се слее в бебешко блаженство с майката, а започва да търси опорни точки на зараждащата се личност, на своето Аз, като се опитва да го отграничи от света наоколо. От гледна точка на възрастния може да изглежда странно, но за да разграничи своя Аз, детето има нужда да разграничи първо своето тяло от това мама, от другите хора и дори от играчките. Не случайно една от първите и най-използвани думи в този период е именно едно досадно, понякога смешно и много важно „НЕ“, което децата използват щедро.
Права сте, че емоционалната родителска интелигентност е важна и неин израз е също така да знаем кога да кажем „не“ – на себе си и на другия (дори този друг да е нашето дете) – за да бъде всеки на своето място.“
Благодарим Ви за проявената ангажираност и коментар. Надяваме се отговорът да е изяснил за Вас спецификата на проблема.
С уважение,
Надя Николова