Детето и играта, част 2- от половин година до три годишна възраст

Психосоциалното пробуждане на детето се осъществява между два и половина и шест месеца, макар и тогава то да изглежда повече пасивно, отколкото активно, сякаш е заспало. Въпреки това в нагоните за дебнене и бдение, зад този пасивен и сънен аспект, неговият дух се пробужда за общуване и непрестанно работи върху връзките между всичко, възприемано в заобикалящата го езикова среда, дори звуците на природата и околните предмети. То обръ­ща внимание на всяка отправена към него дума, макар и да изглежда, че не разбира езика. Именно от този период нататък, най-вече след тримесечна възраст, майката и бавачката трябва да се постараят, освен грижите за тялото, да осигуряват на детето моменти без такива грижи, в които да установяват словесна връзка с него, сетивен и емоционален обмен. Необходимо е да слагат в неговия обсег малки пред­мети, приятни за слуха, погледа и сетивата, които може да лапа или хвърля без опасност.

За бебето една от първите забавни закачки с възрастния е да скрива и отново да показва лицето си, но то обича също и да се заиграва със самото себе си, а това прави човешкото дете различно от малкото животинче. То например си играе с предмет, вързан на връвчица, като го хвърля, така че той да изчезне от погледа му, и с голямо задоволство го връща обратно, дърпайки връвчицата. Знаем, че Фройд подроб­но е описал тази игра, наричана от него „Fort. Da!“, което може да се преведе като: „Изчезна. А, появи се!“ В нея той е разпознал упражнението за овладяване на отсъствието на майката, на което е подложено детето, а после и на задоволството от нейното завръщане, за което то отново е зависимо от волята на възрастния. Според Фройд играта с макарата, толкова очарователна за детето, има смисъл на експеримент с личността, която остава неизменна въпреки отсъствието на другия, посредством когото то разпознава своята самолич­ност. Чрез тази игра самото дете се утвърждава като субект на своето последователно съществуване в света. Така то преодолява изпитанието, причинено от необяснимите отсъствия на майката му или друго предпочитано същество – обект, непоследователен във времето и пространството, благодаре­ние на когото то разпознава себе си като съществуващо и об­щуващо. Играта „Изчезна. А, появи се!“ може също да бъде наречена игра за изобретяване на „съществото Себе си“ дори когато си сам и ограничен от измеренията на своето тяло; свързан, но независещ от присъствието на другия.

След петия-шестия месец желанието да общува и играе активно запълва все по-голяма част от деня на детето. Из­растването му позволява постепенно да пълзи, да седи или свободно да обикаля на четири крака. С всеки изминал ден нови начинания насърчават неговия нарастващ стремеж за овладяване на свое свободно пространство. В процеса на завършване на своята нервно-мускулна система детето става способно на осезателно разпознаване. Възможност­ите му за пасивно разграничаване са такива, че ако е пред­хождано от близнаци, които близките не винаги успяват да различат, последното дете в семейството, макар и още да не е проговорило, никога не ги обърква и за всяко от близначетата издава определен звук, ясно разграничим от звуците, предназначени за другото. Това наблюдение ми е било многократно разказвано от майки, чието новородено е демонстрирало въпросната способност, очароваща цялото семейство. Детето действително развива способността да играе (защото за него това е само игра) и обича да сравнява формите, звуците и цветовете; или, ако е възможно, да ги създава, като къса хартийки, драска или премахва неща с докосване; и всичко това само за забавление.

След игрите за наблюдение и изследване идва играта за придобиване и прибиране на предмети в кошници и куфа­ри, които пълни и разнася след себе си. След това идват игрите за правене — сглобяване и разглобяване на двуизмерни картинки и пъзели или на триизмерни конструктори. Впоследствие, с израстването, децата откриват своите осо­бености на момчета или момичета. Момчетата обичат кон­структорите, но само заради удоволствието да разрушат построеното, докато момичетата предпочитат да съхранят или да употребят например направената къщичка. Към третата година малките палавници сред момчетата започ­ват шумните и въоръжени игри за надмощие — те играят на война и всички са генерали, а момиченцата започват игрите с кукли и нанизване на герданчета, за да се разкрасяват и да се правят на принцеси. |

Много преди откриването на отделните възрастови гру­пи и търговията с подходящите за всяка възраст играчки, скъпо и сложно изработени и обявени за образователни, любящите възрастни са правели играчките за своите деца. Детски гробници от праисторическата епоха, открити днес, доказват съществуването на специализирани играчки за малките момичета и момчета, в зависимост от техния пол. Ценностите, удоволствието и метафората на желанието се разкриват по различен начин, в зависимост от половата предопределеност на детето, което родителите с нежност са положили в земята заедно с любимите му играчки. Това е ключът към играта и изобщо към всички игри на човешкото същество, не само на децата. Всяка игра е по­средник на желания, носи удовлетворение и дава възмож­ност те да бъдат изразени пред другите в споделени игри.

Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –

„Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.