Select Your Style

Choose your layout

Color scheme

Въпросът за бащата

 

През юношеството липсата на бащата често е изжи­вявана като болезнена. Действително, именно в този момент младите хора и от двата пола изпитват нужда от присъствието на трети човек.

Твърде възможно е обаче реалното присъствие на бащата да не донесе чудодейно подобрение на ситуацията и този призив към бащата да придобие драматичен вид, както в следващия случай:

16-годишният Лоран е предпоследна година в колежа (8. клас). Той е второто дете в семейството и има по-голям брат и по-малка сестра. Откакто преди 7 години бащата си е тръгнал от тях, майката работи в някакъв стол за хранене. Лоран изпитва сериозни училищни трудности, особено по право­пис и е проследяван в СМРР1. Той няма приятели, не се погажда с брат си, чете Борис Виан и …чака баща си. Не щеш ли, въпреки че не е виждал децата си от 5 години, последният ненадейно се появява Лоран е много разочарован и казва на всеки който пожелае да го чуе: „Всеки друг би свършил работа“ Няколко дни по-късно той прави тежък опит за са­моубийство, от който се изплъзва на косъм. Силата на разочарованието при Лоран е предизвика­на от внезапността на завръщането на бащата Всъщ­ност не само че Лоран повече няма да ми проговори за това, но най-вече – той никога няма да направи връзка между опита си за самоубийство и появата на бащата, което изглежда невероятно.

Настоящият пример поста­вя Въпроса за физическата реалност на бащата във възпитанието на детето и позволява да се разграничи тази реалност от неговата функция, която се свежда до въпроса: „за какво служи бащата?“ Нерядко тази реалност (отсъствието на бащата, примерно) зад своята очевид­ност даже скрива истинския смисъл на неговата функция.

Какво по същество е една изключителна връзка, ако ли не отношение, което не държи сметка за другите и в частност – за този друг, който е бащата? Но, както вече припомних, бащата е повече от „другия“, той също така е представител на закона, както можем да се изразим за ня­кой служител на реда. Един такъв служител може да бъде смешен и абсурден, законът обаче не е. И детето се нуж­дае от него. От значение е също така да се прави разгра­ничение между фигурата (на родителя) и неговата роля. Естествено, всичко е по-просто, когато двете съвпадат и когато бащата е личността, която ръководи семейс­твото. Но в реалността нещата са по-сложни. Впрочем, дори и да не признава на своя съпруг властта, за която той претендира, майката трябва да знае, че детето се нуждае от граници. А детето приема тези граници, само ако и майката признае своите. Инак детето (а впослед­ствие и юношата), живеят във въображаем и магически свят, в който възрастният е всесилен. В такъв случай, когато семейният закон е отсъствал, юношата рискува да се сблъска със закона, казано направо, и да се превърне в престъпник, или още – да претендира за баща (а нерядко двете са едно и също нещо) тогава, когато вече е много късно. При подобни обстоятелства терапевтът трябва да държи сметка за въпросната липса на съответствие между това, което е отсъствало от биографията на юно­шата и това, за което той сега настоява.

 

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment