Разсеяност, забравяне и трудна концентрация при тийнейджър

Въпрос № 6

Публикувано на 29.03.2011, 00:38:17 ч.

Въпросът е зададен тук: http://konsultant.rozali.com/komentari/27273_0.html#comments

 

Здравейте! Имам син на 12 години. Имам следния проблем с него, откакто се помня: много е разсеян. Едва ли се дължи на пубертета, защото и класната му каза, че „всички са разсеяни, но той от първи клас си е повечко разсеян“. Какво да правя? Как мога да го науча да е по-организиран? Как да му покажа, че като кажем, че бързаме за някъде, наистина трябва да позабърза и той движенията си малко поне? Дайте ми съвет дали има как да се промени или просто той си е такъв. Благодаря Ви!

 

Отговор:

 

Здравейте,

невъзможността или силното затруднената концентрация, могат да имат както физиологична, така и чисто психична основа.

Без да съм видял лично сина Ви, не бих могъл да предполагам каквото и да било, но разкажете ми все пак, нещо типично в поведението му, което Ви притеснява?

„Разсеяността“ като феномен, може да варира много широко- от систематично претоварване, през масивна фрустрация и инхибиция, та до пълна невъзможност за отлагане на неудоволствието- т.е. постоянно бягство от неудоволствието, проявяващо се в реалността като „скачане“ от тема на тема, или иначе казано- затруднено концентриране на вниманието.

 

Реплика към Стоилов

 

Здравейте отново!

За разсеяността ще ви дам няколко примера. Имаме морско свинче и уж той се грижи за него. Уговорката ни е да си му дава храна и вода, не е кой знае колко. Проблема е, че изобщо не се сеща за това. Хайде това може би е въпрос на загриженост, който момчетата може и да нямат. Но друг пример: подсещам го да го нахрани и той тръгва да свърши това, но след малко е забравил изобщо какво е щял да прави. Вярно е, че и аз ужасно много забравям, но аз все пак съм възрастна и имам куп други неща да мисля. Вероятно и с него е така, а дали… Притеснявам се, но не знам какво да правя. Мога да дам още куп такива примери и всичките са сходни. Говоря му нещо, без да се карам или каквото и да е такова стресово и въобще все едно на него не са говорили. Той се съгласява и дотам е приключил въпроса. Понякога нарочно повтарям като натъртвам на казаното, защото примерно е нещо важно (като безопасността му при пресичане или нещо такова) с надеждата да ме чуе и да го осмисли. Може би е претоварен, може би е един вид „“изключване или какви ли не други мисли ми се въртят в главата. Аз понякога правя така, но той няма предполагам кой знае какви проблеми (надявам се).

Пропуснах да благодаря за отговора ви.

 

Отговор:

 

Здравейте,

а всъщност той желаеше ли да има изобщо морско свинче и ако е желаел, дали е разбирал всъщност какво реално представлява отговорността и грижата? Много често децата искат животинка, като са готови да обещаят какво ли не, само и само да я получат. Когато и се порадват, внезапно откриват, че да се грижиш е нещо различно от това да и се радват (т.е. само да консумират удоволствието) и решават, че им тежи много. Но не са сколнни да се откажат, защото подозират, че възрастните също и се радват и те волю- неволю ще поемат и тяхната част от грижата…

Ролята на родителите е да дадат възможност на детето да избере, т.е. да намери собственото си желание- процес, който впрочем е изключително нежелан и отбягван от тях, понеже ги кара да се откажат от нещо, в името на друго. Тъй като при много родители този процес също е болезнен- искат хем да бъдат безпрекословно обичани, хем да бъдат адекватни родители, проблемът вече е на лице.

Друго, което си мисля е какви са ролята и думите на съпруга Ви по отношение на тези „забравяния“?

 

Реплика към Стоилов

 

Здравейте отново!

Не става въпрос само за морското свинè. Аз грешно се изразим май, като ви дадох само тези примери, но това, което най-често става е, че аз го подсещам да направи нещо (вярно, все задължения), например да си приготви раницата за училище или да сяда да яде, защото съм сложила масата, или да изпие витамините или каквото и да било друго от ежедневието и той не го ли свърши веднага, то след секунди го е забравил вече. След малко като го попитам дали е свършил казаното нещо и познайте дали ще се сети какво е било то. Може би не говоря с него правилно, знам ли. Не му се карам, но след няколкократно повтаряне на едно и също нещо и на човек му се изпарява търпението и се налага да го кажа с по-такъв тон-не крещящ, но повишавам глас понякога. Вероятно е от възрастта, може би е от моят начин на говорене, може би….какво друго?? Все едно не говоря на него, а се съгласява иначе. И понякога му го повтарям, и той отегчено ми отговаря, че е чул. Посъветвайте ме, като детски психолог, защото не знам какво да правя.

 

Отговор:

 

Здравейте,

защо просто не го оставите сам да намери желанието си: „…или да сяда да яде, защото съм сложила масата, или да изпие витамините…“. Казаното, често няма силата на написаното или с други думи забраната или изискването „на парче“ няма силата на нормите и правилата, които са с „постоянно действие“. Още повече, че непрекъснатото добавяне и видоизменяне на задължения и отговорности, в един момент е твърде вероятно да имат ефект, обратен на очаквания.

Помислете внимателно кои са най- критичните (важните) за Вас неща, които държите синът Ви да спазва. Облечете ги в разбираема форма и ги напишете. Формулирайте конкретни поощрения и наказания (позитивни и негативни стимули) и ги „обсъдете“ заедно със сина си. Казвам, да ги обсъдите, за да може синът Ви да се чувства съпричастен към ситуацията, въпреки, че реално не става дума за обсъждане, а за налагане на парвила, което обаче минава през желанието на другия…

Нека това да бъдат на първо време правилата, които синът Ви трябва да спазва. Когато свикне с тях и ги възприеме, може да добавяте постепенно и други, но за момента се фокусирайте върху 4-5 особено важни за Вас правила, за да може детето да се съсредоточи върху тях, а не да непрекъснато да се разсейва от мисълта, че непрекъснато има да прави нещо, което му се иска да забрави…

Всичко казано по- горе, разбира се трябва да мине през думите на бащата, защото той е изискващият и наказващият, а Вие сте разбиращата и подкрепящата.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment