Детето и играта, част 5- пасивно и активно участие в игрите

Голямо удоволствие за децата е да наблюдават работата на баща си, майка си, занаятчиите и работници­те. Това е пасивно, интелектуално, съзерцаващо, а поня­кога и вглъбяващо удоволствие.

Телевизията дължи недо­верието към нея заради привидната пасивност на децата, които обичат да я гледат. За много родители това означава да си губиш времето, без нищо да вършиш. „Хайде, иди да си играеш“, казват те на детето, ако го заварят да на­блюдава как другите работят или да гледа телевизия. По­някога то им отговаря: „Защо? На мен така ми е приятно.“ Родителите обаче не го възприемат такова неподвижно и прехласнато. Според тях детето трябва да играе. Нека имаме предвид, че за всяко чувствително и умно дете е добре, а понякога дори много добре, да играе мълчаливо със себе си или с околните, в телесна и душевна хармония с пространството, отминаващото време, и потопено в об­становката, в която се чувства щастливо. Възрастните се страхуват от онова, което смятат за душевна празнота у децата си, вероятно защото в своите собствени мигове на бездействие не изпитват блаженство, а само нахлуване на тревоги и купища задължения. Те се опитват да избегнат подобно „отпускане“ на духа посредством развлекателни дейности, дори в периода, когато отиват на така наречена­та си „почивка“. През останалото време са заети с работна дейност. По този начин желанията, активно насочени към определена цел, не им позволяват да усещат остатъчната тревожност, свързана с всичко, което не върви особено добре в техния живот. Така те приписват състоянието на тревожност върху предполагаемото бездействие на детето си, което не върши нищо, но е цяло в слух, зрение и обо­няние, потопено в средата със своя буден дух.

Същевременно състоянието на вътрешно успокоение, което според много одухотворени възрастни се постига чрез практикуване на медитация, може да бъде съвсем не­принудено при много деца, които междувременно са буд­ни, весели и като всяко друго дете обичат също и активните игри – сами или с приятели. В името на тези и на всич­ки останали деца, да живеят игротеките – местата, където те могат да заемат играчки за известен период и после да ги върнат, за да вземат нови. За децата е много важно да разнообразяват играчките, с които усъвършенстват своя усет и интелигентност. Играчка, която вече не крие ни­каква изненада или загадка, е напълно излишно да бъде съхранявана- тя само заема място. Естествено, не говоря за любимата плюшена играчка или кукла – тези прелестни малки същества, които детето милва и притиска към себе си, докато си смуче пръстчето, преди да заспи. На профе­сионален език наричаме тези играчки „преходен обект“. За детето още от малко те са част от неговия свят в скута на майка му и утеха в нейното отсъствие, в миговете, в които се нуждае от нея. Те не са като играчките от игротеката и не могат да бъдат заменени.

В игротеките има всякакви детски книжки, конструкто­ри, така наречените главоблъсканици или играчки за дви­жение, изобретателност и творчество. Ако види, че друг се занимава с играчка, която вече не го вълнува, детето проя­вява голямо любопитство. То вижда себе си такова, каквото е било, преди да я опознае, и не мога да кажа какво мисли, но винаги съм наблюдавала, че е много изненадано да ус­танови как играчката, която повече не го интересува, пред­ставлява интерес за друго дете. Това означава още, че то се научава на задружни и общи занимания с другите деца, но приема също и моментите за различен начин на забавле­ние на някои от тях. Не е „глупаво“ дете, което, против­но на преценката на някои деца и дори на много родители, употребяващи тази дума, се занимава с играчка, която те не намират за образователна или която им изглежда без­интересна. Трябва да избягваме да пренасяме собствените си преценки върху начина, по който играят децата. Ако детето проявява интерес към някакъв предмет, значи то със сигурност намира забавен и очарователен смисъл в това да го съзерцава и да се занимава с него или с мислите, предиз­викани от него.

Да живеят игротеките и местата за игри! Играчките, как­то и игрите, трябва често да се подменят, за да се развива сръчност, изобретателност и творчество; за да се откриват във всеки предмет закономерностите на изграждащия го материал и неговите скрити свойства и да се изследва до­край цялото удоволствие, което предлага дадена играчка. Да играеш, означава да се научиш да бъдеш, да се научиш да живееш както със себе си, така и с другите, в обмен на играчки. Но внимание- само не и любимото плюшено мече или кукла, макар да са напълно остарели! Те са синоним на първата любов и никога не трябва да бъдат унищожавани, освен от самото дете, когато порасне, в момент на ностал­гия по детството и с решението да влезе в пубертета – вре­ме за откриване на все по-нови и различни игри и играчки. Разкриват му се измеренията на езика, нови трудности за преодоляване, различни интереси и най-вече удоволствия, а ако даден предмет не носи удоволствие, се разсъждава върху причините да бъде наречен играчка, желана от други деца. Различията в интереса към играчките вече поставят въпроса за толерантността към другите и осъществяват пробив в подражанието между децата, което е неизбежно, но тожова вредно за тяхната неповторима индивидуал­ност. Желателно е да има игротеки във всяка община, за да могат децата ни, играейки, да пробудят своите интелигентност и общителност.

Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –

„Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.