Приказките (в селенията на въображаемото)

Същата жена задава и въпрос за книгите с приказки (…)за кое дете, какви приказки са подходящи. Тя пише: „Бях си внушила, че до известна възраст е добре да се из­бягват приказки като „Малечко-Палечко“, „Снежанка“ или „Козичката на господин Сеген “ от ,,АлфонсДоде „.

Да. Нейното дете е още малко.

Но тя е чула да се говори, че не бива да се страхуваме да не изплашим малчуганите с такива приказки. „Казаха ми, че този вид страхове неутрализират онези, които вече същест­вуват у децата, или поне ги пренасочват. Не знам какво да мисля, много е примамливо да разказваш на малките страш­ни приказки, сигурен си, че са увлекателни за тях. Толкова необходим ли е страхът, за да се изненадат, да се прикове вниманието им? И в този случай ми се струва, че възраст­ните изпитват удоволствие от доверчивостта на децата.“

Щом усеща така нещата, нека просто постъпва, както смята за правилно. Друга майка ще възприема проблема по различен начин… Няма добро или лошо, „трябва“ или „не трябва“. Всичко зависи от чувствителността на децата, а обикновено тя е същата като тази на родителите им. Ня­кои малчугани много обичат да разказват ужасни истории. Най-важното е да рисуват историите си или когато им ги разправят, да им показват и рисунки. Те имат нужда да онагледят думите си с картинки. Доказва го и това момченце, което ми изпраща рисунка – то е почувствало потребност да илюстрира писмото на майка си, за да ми съобщи и сво ите желания и да установи личен контакт с мене.

Все пак смятам, че тя е права – приказките на Перо през XVH в. са били за възрастни, а сега са станали за деца, но не и за двегодишни.

Тогава за каква възраст са подходящи?

За шест-седемгодишни. Това са символични приказки, които навярно отекват в подсъзнанието на детето, отговарят на страхове, изпитани от него, като е било съвсем малко – например да не се загуби в огромния свят, или когато се пита: „Ще има ли достатъчно пари за ядене?“, чувайки май­ка си да възкликва: „Олеле! Захарта е свършила. Забравили сме да купим. А днес е понеделник, всичко е затворено!“. Изведнъж то си казва: „Значи, може да нямаме нещо“. Нека майките, които виждат, че децата им са чувствителни спря­мо подобни забележки, обяснят: „Това е заради приказка­та, която си чул^’’. Защото изживяно в действителност, дори дребното събитие може понякога да се стори на детето ог­ромно – особено ако майката прави сцена за нещо незначи­телно. Всъщност няма нищо страшно. Ала малкото човече не съзира нюансите.

Няма защо да се изхвърля „Козичката на господин Сеген”…

Не трябва да забравяме, че по времето, когато са писани и разказвани тези приказки, децата от бедни семейства са били лишени от най-необходимото, а при възрастните ис­ториите са кореспондирали с останали от детството пред­стави. Сега децата си фантазират на всякакви теми. Да ги оставим да фантазират. Уверявам ви, че ако нещо не им е интересно, те не го слушат. Естествено, не бива да разказ­ваме насила на малкото истории, които доставят удоволст­вие на нас, и, както казва тази жена, „да тероризираме детето“. Нека всяка майка постъпва, както намира за добре. Няма „правилен начин^”. Приказките са подходящи за децата, които ги обичат. А малчуганите обикновено ги обичат, защото майките не ги смятат за глупави. Но има и майки, които внушават на децата си чувство за вина, понеже им се нравели неистински истории… И тези деца започват да се преструват, че мразят всичко въображаемо… В крайна сметка и литературата!

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Когато се появи детето“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.