По-долу са публикувани откъси от книгата на Франсоаз Долто „Всичко е език“ (Tout est langage, 1994).*
„Желанията се различават от потребностите по това, че те могат да се обговорят и задоволят по въображаем начин. Когато казваме на детето нещо, което не съвпада с посоката на неговото собствено желание, с други думи не позволяваме изпълняването на неговото желание, но която забрана ще направи така, че то да може да разбере и приеме реалността и да порасне, — детето винаги го чувства. Забраните структурират у детето стойността на неговото желание, желанието му да стигне по-далеч от това краткосрочно задоволяване, към което се е стремяло: „Купи ми нещо, дай ми бонбон, вземи ме в леглото си“ и т.н. Истинското задоволяване минава през това да говорим за него и да очакваме необикновения ден, Коледа, рожден ден — нещо такова можем да обясним на голямо дете. И ако детето негодува и каже: „О, дълго е да се чака!“, то ние можем да потвърдим: „Да, дълго е.“, да погледнем календара и да отговорим: „Ето, виж, първо трябва да минат всичките тези дни…“. Започваме да говорим за това и детето забравя, че трябва да чака дълго за камиончето или за да получи някаква бебешка глезотия.
Желанието на детето трябва да ни служи за повод да общуваме с него и така, чрез словото, да му разкриваме света, свят на представи, свят на език, свят на думи, свят на обещания за удоволствия. От момента, в който получава бонбона си, то не може повече да говори и настъпва, както казваме, „мир“. Впрочем, ние всички сме го изпитали, когато сме били малки: например, когато много досадна дама идваше да види родителите ми, черпехме я, ако за късмет имахме, с „карамел му“, защото знаехме, че така ще млъкне. Така постъпват и родителите, когато децата ги изморяват с въпроси и желания – биберон на бебето, бонбон на детето, за да не говори, за да не пита, съсредоточено в хранопровода си, това е всичко. По този начин, като го задоволяваме, поставяме желанието на детето в регистъра на потребността. Защо го правим? Може би защото бихме изпитали тревога, ако не задоволим желанието му, но дали в този момент не задоволяваме наше желание? Когато това се случва често, в резултат детето е принудено да се стреми все по-силно, по своеобразен и извън езика начин да задоволи желанието си, без да проникне в културата, която е езикът, представата или изобретяването на това, което нямаш.
Един прост пример за това какво се случва, когато децата иска играчка, каквато няма и не получава, е че то измисля най-различни неща. Парченце от каквото и да е се превръща в неговия самолет, докато ако му се даде истински самолет, то бързо го счупва и тогава вече не може да измисли нищо и трябва да му се купи друг. Желанието е творчество, изобретателност, то не е просто задоволяване чрез постигането на самия обект на желанието, а е общуване – чрез символизацията на езика, овеществяването, изобретателността и творчеството, желанието еволюира в културно отношение.
Потребностите, от своя страна, са необходими за оцеляването, за здравето или за тялото. Не говоря само за потребностите от приемане на нещо: да се храниш, означава да удовлетворяваш нуждата да вземаш; но съществува и нуждата да се освободиш от нещо, т.е. да се облекчиш – от урината или изпражненията, или да премахнеш мръсотията от себе си, като се измиеш. Децата усещат това много добре и ако не ги задължават да се мият, те са винаги чисти, стига да им се даде пример, когато са малки. Наистина има деца, които се страхуват малко от студената вода, но след като видят удоволствието, което възрастните около тях изпитват от чистотата, те искат да направят същото, защото това е нормално за детето: то само ще направи всичко, което би го издигнало в собствените му очи и би го превърнало в такова приятно същество, каквито са за него заобикалящите го хора.
Знаете, че съществуват реплики като „Ела, дай си устата, дай си това…“ или майки, които ближат пръстите си, за да изчистят с плюнка петната по лицето на своето дете. Има и хора, които не могат да оставят на мира другите и са готови да изстискат черните точки от лицето на съседа си. Това е невроза, която води началото си от детството, често когатао на децата не е позволено да се забавляват и да се цапат. А всъщност е достатъчно да се измиеш веднъж вечерта, като се прибереш. Безсмислено е да се провиквате всеки път: „Леле, на какво приличаш! Олеле, да си видиш косата!“, и т.н. Като че ли външният вид прави човешкото същество.
Много по-съществен е вътрешният живот – децата трябва да бъдат възпитавани така, та да могат да почувстват, че е важна радостта да живееш и да бъдеш съпричастен, а не външният вид. В противен случай говорим за желанието на родителя да има вместо живо дете, дете „кукла“, винаги безупречно, като че ли излязло от кутийка. Да се задоволява желанието на такав родител не е добре за детето. И понякога децата трябва да се научат да имат смелостта да „отбият“ своите майки или бащи, да не задоволяват желанията на своите родители по отношение на неща без никаква морална стойност.“
*Франсоаз Долто (1908 — 1988) е една от големите фигури на френската и световната психоаналитична наука. Завършва медицина и специализира детска психоанализа и психиатрия. Посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа „детската кауза“. Идеите си развива в дипломната си работа „Психоанализа и педиатрия“ и в книгите си, „Детство“, „Каузата на децата“, „Евангелието и рискът от психоанализата“, „Играта на желанието“, „Трудно е да се живее“. „Женската сексуалност“ (ИК „Колибри“, 1999). Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, една от основателките на Парижката психоаналитична школа.
Автор:
No Comments