Опасността от огън
Жан е на девет месеца, когато за пръв път бива дълбоко впечатлен от запалването на печката. Става дума за печка на дърва, която постепенно се нажежава, т.е. става опасна. Катрин е на четиринайсет месеца, когато и се случва същото. На разстояние 10 месеца във времето от случката с едното и с другото дете нещата се развиват по аналогичен начин. Едното, както и другото дете се приближава заинтригувано до огъня, наблюдава, иска да научи повече за него, да опита, да пипне увеличаващата се все повече горещина, както правят всички деца. Майката обяснява на момиченцето, както е направила и с момченцето преди, че е опасно и че не бива да пипа нагорещяващия се метал, защото ще се опари. И двата пъти с двете деца има обяснения и наблюдение – нито Жан, нито Катрин ще се опарят. И за двамата нещата се развиват по един и същи начин: всеки доближава ръка до печката, усеща топлината, после приближава ръка още повече, правейки се, че духа на ръката си и издавайки подобни звуци: те разбират и никога повече не се приближават до тази печка, която е невъзможно да бъде обезопасена.
Същото се случва и с Грегоар, когато е горе-долу на десет месеца. Той е много по-ннстинктивно дете и още от най-първите си месеци изпитва нужда да възприема всичко чрез пипане и да има конкретни, тактилни преживявания (по-късно това дете ще иска да проверява само истинността на всяко едно твърдение, преди да заяви с убеден вид: „Вярно е“). Другите две деца, т.е. най-големият брат и малката сестричка, вярваха на онова, което им се казваше, до деня, в който случайният опит не ги накараше било да подходят критично към казаното преди, било да се съгласят с него, било изведнъж да открият по тактилен, сетивен път доказателство за истина, която само са регистрирали вербално по-рано и в която впрочем са били повярвали. Ясна е голямата разтика между умовете на отделните деца. Опитът с огъня на Грегоар е незабравим спомен за мен. Казах му, както бях казала и на брат му: „Не бива вече да пипаш печката, тя е гореща, гореща и ще стане толкова гореща, че ще те опари“ Грегоар гледа, поставя ръката си и ми казва: «Пали, пали…“ И наистина, печката се нагорещява все повече, но той не спира проверката на истинността на твърдението ми, тревожа се: докъде ли ще стигне? Той се усмихва доволно, развеселено и хитро, и отдръпва ръката си с думите „пали“ но продължава да я пипа. Печката продължава да се нагорещява. Накрая той се опарва малко. Мисля си, че това ще бъде достатъчно. Лицето му се свива в леко болезнена мимика и му казвам: „Ами да, пари, не бива да пипаш повече“. При все това обаче, веднага щом болката от „прекалено горещото на ръката“ поотслабва, той започва отново. Опитвам се да му попреча с думи – безуспешно. В крайна сметка той залепя длан върху силно нагорещилата се печка и се изгаря сериозно, разплаква се и се разстройва. Болката не трае дълго, защото изгарянето е от първа степен. Но му се образуват мехури на дланта и на възглавничките на пръстите. Налага се да сложа превръзка, която той носи осем дни, без тя ни най-малко да му пречи. Изключително щастлив е, че се е изгорил, и отвежда всеки новодошъл до печката с думите: „Пали“, „Вялно е“, с убеден и подчертано заинтересуван вид, очевидно доволен от опита си. Когато окончателно му свалям превръзката, Грегоар вече няма нужда от ръката си. Той продължава да я държи извън себе си, като пречещ елемент от анатомията му. Стига дотам един ден, докато е погълнат от игра, аз да върна рязко ръката му в оборота на движенията му. Той ме поглежда учудено, а аз му припомням инцидента с печката: реакцията му е да се вторачи в ръката си, после отново ме поглежда, засмян, щастлив от това, че отново разполага с крайника си, и от този момент нататък той отново започва да си служи с изгорената ръка. Никога повече няма да докосне печката.
Този опит откри за мен невероятния капацитет на децата (детето беше на десет месеца, а инцидентът се състоя няколко дни преди да проходи) да се адаптират към отсъствието на единия от горните им крайници. Това отсъствие бе моментално интегрирано в двигателния хабитус, без да осуетява дейността му. Впрочем ставаше дума за дясната ръка, а детето беше десничар. Също така можем да констатираме, че по отношение на опита с огъня и интегрирането на опасността от него тези близки по възраст три деца реагираха по различен начин. От психологическа гледна точка е важно да оставим детето свободно (естествено, под наблюдение), да му говорим, и ако се е наранило, да му помогнем, изразявайки съчувствие, без да му се караме. Но е също толкова съществено да го оставим да поема рискове и да изпитва последствията от опита, който е преживяло. Да се пипа огънят се оказва забранено, но не поради морално съзнание, а от предпазливост; а предпазливостта се добива или априори, със сведена до минимум проверка, чрез вяра в думите на другия, или – ако тези думи не са достатъчни – посредством собствен опит. Не е лошо детето да се изгори: то причинява лошо, т.е. боли, но не е лошо. Със сигурност възрастният не трябва да пречи на детето да поема действителни рискове (като се има предвид, че не бива и да ги предизвиква, както и не бива възможните последици да са прекалено брутални), защо- то действителните рискове (които за онзи, който ги предприема, са също толкова трудни, колкото възрастният е казал, че са, опирайки се на собствен опит или на опита на другиго, във всеки случай, на своето знание) са част от познаването на света; и фантазменият, предвиден, сблъскан с действителността риск, чиито последици съответстват на казаното предварително, е формиращ за детето. Ако то иска действително да изпита истинността на едно твърдение относно дадена опасност, заплахата за наказателна намеса не е възпитателна. Всички деца обичат да наблюдават сами, всички деца обичат да експериментират, в различна степен. В случай на опасност е необходимо да предупредим детето, но никога не бива да го лъжем. Полезно е то само да се убеди, при условие че става дума за умерен риск, поет под наблюдението на възрастен, чиито обяснителни думи придружават провеждания опит, докато детето се убеди напълно в истинността на твърдението на възрастния. Впрочем всекидневието не изобилства от смъртоносни рискове за бебетата, наблюдавани от възрастен. Единствените рискове, които поемат, ако могат да го направят свободно, допринасят само за това да се научат на предпазливост, а същевременно и на доверие в думите на възрастния: думи, обхватът на чиято истинност ще бъде потвърден от собствения опит на детето, такъв, какъвто ще го е осъществило в пълна свобода на инициативата, до превратния момент, в който то получава автентично и автономно познание за собствените си граници спрямо действителността на нещата.
Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „В играта на желанието“
*За допълнителна информация по темата или за да запишете консултация с детски психолог, моля позвънете на телефон +359 876 515 134
No Comments