Всеки е чувал или знае от опит, че децата носят най-голямата радост и най-силните тревоги на своите родители. Основният източник на безпокойство, особено когато детето е малко, е неговото здравословно състояние – всяко боледуване е свързано с безсънни нощи, побелели коси, издирване на най-добрите лекари и допитване до всички търсачки за повече информация. Непременно се проверяват и мненията на компетентни участници в толкова популярните „мама“-форуми, за които иначе говорим с насмешка. Ако обаче състоянието на детето изисква болничен престой, всякакъв хумор се изпарява на мига. В рутинното ежедневие се промъква ужасът, който иначе държим далеч от съзнанието и се стараем представите ни да не се занимават със случващото се зад болничните стени. Дали ще ни завладее тревожността или паническия страх зависи от индивидуалната ни стресоустойчивост, от убежденията и предишния ни опит, от възрастта на детето, но най-вече – от сериозността на заболяването. А именно в тези моменти детето има най-голяма нужда от нашата солидна опора в качеството ни на контейнер за неговите бушуващи емоции: страх, тревога, неразбиране, тъга, учудване от случващото се, гняв и т.н.
Ето защо, когато се налага хоспитализация на дете, състоянието на родителите и в частност на възрастния, който ще го придружава, е съществено важно за начина, по който малкият пациент приема случващото се. Това не означава да се правим на спокойни, усмихвайки се фалшиво и бълвайки позитивни безсмислици, защото децата усещат нашите настроения и съзнателно или не – реагират. По-скоро е добре да стоим стабилно в ситуацията, като подкрепяме и успокояваме детето (а не то нас!). Това е една доста тежка задача. По тази причина ще обърнем внимание на някои фактори, влияещи върху състоянието на родителя, придружаващ детето в лечебното заведение. Трудно би било да разгледаме всички променливи, тъй като те зависят от индивидуалната ситуация на всяко семейство, затова ще се спрем на някои основни, които са валидни в повечето случаи:
- Страх от загубата – независимо от сериозността на заболяването на първо място в нас нахлува онзи праисторически страх, че нещо лошо може да се случи с нашето малко и ни обзема паниката на подивяло животно. Сякаш зад гърба ни чука най-големият ужас за всеки родител – от загубата на най-скъпото същество.
- Болката, която детето преживява – престоят в болница често е свързан с преживяване на физическа и психическа болка за детето, на която ние ставаме свидетели без да можем да направим нищо. Въпреки това, не бива да го лъжем, че „няма да усети нищо“ или че „ей сега ще мине“, ако предварително знаем, че това не е така. С тези успокоителни слова сякаш утешаваме по-скоро себе си, но в крайна сметка детето остава излъгано и губи доверие в нас. Добре е да го подготвим, че ще му правят определени процедури, че малко ще го заболи или много ще го боли, но това трябва да се направи, за да може тялото да оздравее. Нека детето знае, че болката, както и удоволствието, са част от живота и не е нужно нито да я отричаме, нито да се оставяме да ни завладее напълно. Нашето психическо страдание от болката на детето не бива да ни кара да отричаме неговото физическо страдание, а да намерим начин да го разсейваме с други занимания, така че да не потъва изцяло в ситуацията и да съхрани психичното си равновесие възможно най-дълго време. Това е особено важно за децата с тежки или хронични заболявания, които прекарват дълго време хоспитализирани. В болничното отделение те често създават мини общество и споделят помежду си преживявания и черен хумор относно своето състояние, които е немислимо да изкажат пред родителите и които биват отреагирани през трагикомичното.
- Стратегията на детето. Децата също имат своите начини, чрез които се опитват да се справят с тревожността си. Най-често те регресират към предишни етапи от своето развитие и започват да се държат по начин, който подхожда за по-ранна възраст. Например, започват да търсят успокоение чрез контакта с тялото на майката, искайки да бъдат гушкани и милвани или „залепват“ за любимата си играчка, която символизира майчината грижа от по-ранен етап на развитието. Всъщност проявите на регресията могат да бъдат най- различни, но почти винаги те тревожат родителите, които виждат в този процес стъпка назад в развитието. Това, което може да се направи, е да се обяснява и говори на децата, независимо от възрастта им, за да символизират преживяното чрез езика и да развиват умения за самостоятелно справяне с трудностите, които неизбежно ще срещнат в бъдеще. Майчината длан и плюшеното мече няма да са там, за да успокоят порасналото дете, но думите могат да бъдат!
- Чувство на безсилие и вина. В различните възрастови периоди децата имат различно разбиране и отношение към собственото тяло и усещанията, идващи от него. Когато са малки, те нямат понятие за болката и във фантазиите им тя е разрушаващо чувство, а процедурите, които им прилагат, се възприемат като своеволно посегателство върху тялото им. В тези моменти детето търси спасение при родителя, гледайки го с умоляващи очи. Постепенно призивът за помощ отстъпва място на гнева, разочарованието и обвинението. Чувството на безсилие, което ни обзема в такива моменти, е съпроводено от смазваща вина, че е имало нещо, което сме могли да направим, за да не се стигне дотук, но не сме и че оставяме плачещото си дете на иглата, пълна с болка. Всъщност най-страшното не е плача, а миговете след него, когато в очите на детето отеква въпроса „Къде беше ти?“, „Защо допусна да ми причинят това?“. Ето защо, независимо от възрастта на детето, можем предварително да обясним какво предстои, къде ще бъдем ние и да уверим, че това лечение се налага, за да е добре телесното, а с него и духовното . Макар да изглежда странно, всъщност е изключително важно да се говори и на съвсем малките бебета, защото те нямат изграден образ за своето тяло и възприемат болката като нещо, което може да ги погуби (страх от унищожение). Майката или човекът, който се грижи за бебето, може да му говори, че това, което изпитва, се нарича болка и че тя в момента е, например в коремчето (докосвайки леко коремчето) или в ушенцето (докосва се леко ушенцето) и т.н. По този начин бебето постепенно изгражда образ за своето тяло и свързва непознатите усещания, идващи от него, с думите от езика, предадени най-често от Мама или изобщо – от един Друг човек, който засвидетелства неговото съществуване и това, че “ще бъде“ в света на човеците.
- Обстановката в болницата. Има миризми, които се помнят цял живот – на грахчето от детската градина, на бабините кюфтета, на окосената трева…един такъв пронизващ спомен е острата болнична миризма – особен коктейл от белина, хлорна вар, дезинфектанти и нагнетен спарен въздух, през който минава далечно течение от вечно отворен прозорец. Това първо впечатление се подсилва от монотонния цвят на болничните стени, изграждащи високи коридори и подчертани от застинала бяла светлина. В детските отделения често върху олющената или пожълтяла мазилка има стикери за стена от различни епохи или лепенки с колички, Пух мечо, Мики маус и всякакви други герои, насложени през годините от малките обитатели. Цялостната обстановка и мизерия в повечето държавни болници сякаш постоянно нашепват: ами нали си болен, трябва да се чувстваш зле! Ако в тоалетната вали сняг на главата Ви през онзи вечно отворен прозорец, за който споменах, то е защото пациентите имат често температура и се охлаждат по естествен път. Мотото на българската болница е, че това не е „почивен курорт“, а заведение за „активно лечение“, което означава нещо като казарма: сутрин точно в 6ч. нахлува медицинската сестра, за да раздава термометри на пациентите, които не си носят отвкъщи , хапчета, системи или просто нахлува да светне лампата, защото е 6ч. След това нахлува санитарката, чиято основна работа е да се кара защо еди какво си е оставено еди къде си. Обикновено всяка сутрин в коридора има шумна разправия за някакви чаршафи или за нещо друго от инвентара и взаимоотношенията в отделението, за което най-често именно Вие сте виновен. После минават лекарите на визитация – на тях определено сте им виновен, че сте болен, освен ако не страдате от някакво любопитно рядко заболяване, за което досега само са чели. Още повече сте виновен, че задавате въпроси около състоянието и лечението си. Ако пък сте придружител на дете, бивате възприеман и третиран като досаден индивид (най-често от женски пол), който се характеризира с безпричинна тревожност и склонност към задаване на тъпи въпроси като цяло и в частност на въпроси, свързани със състоянието на детето. Ето защо индивидът „майка“ трябва да бъде подминаван възможно най-бързо, а индивидът „баща“ по възможност да се избягва изцяло, защото има склонност към агресивно задаване на същите въпроси! Лошото материалното състояние на детските болници е отражение на болното ни общество като цяло и за него всички ние имаме вина. „Лошото“ отношение на персонала обаче може да бъде разгледано от по-различна перспектива – като защитна реация срещу човешкото страдание, с което медицинските лица се сблъскват ежедневно.
- Персоналът. Както вече загатнахме по-горе отношението на персонала често е близо до плачевно (в смисъл, че докарва пациентите до плач). Все пак в повечето детски лечебници, то може да бъде условно разделено на два независими енергийни потока: спрямо детето-пациент и спрямо придружителя (да приемем, че това е един от родителите, най-често майката). За щастие повечето педиатри се държат наистина добре с малките си пациенти, като се опитват да им говорят като на човешко същество с психика, а не просто като на тяло, което трябва да бъде изследвано, манипулирано физически и третирано с лекарствени препарати. Взаимоотношенията с придружителя за жалост не се развиват по този мил сценарии. Ако изобщо някой лекар реши да се обърне към родителя, то е само, за да снеме анамнезата по случая и да изрецитира накратко и скорострелно поставената диагноза и предписаното лечение. Докато се опитвате да осмислите информацията, вече безпомощно гледате отдалечаващия се гръб на специалиста, който винаги има много работа и някой някъде го чака. Ако все пак успеете да формулирате въпрос, той бива приет с досада, нежелание да бъдат преведени медицинските термини на разбираем език и дори грубо понякога отношение. Сякаш Вашето питане не е свързано с желанието Ви да разбере за състоянието на детето, а поставя под въпрос лекарската компетентност: „Ето го поредният всезнайко, който смята, че петте прочетени статии от първа страница на интернет търсачката, значат повече от докторска степен по медицина, специализации и дългогодишна лекарска практика!“ Това, което лекарите често изключват, е, че питането в днешния свят е начин родителят да снижи тревожността си, особено в нашата страна, в която доверието в лекарската преценка е подкопано по обясними причини. Колкото по-сигурен е родителят в диагнозата и лечението, толкова по-стабилна опора ще бъде той за детето и съюзник на лекаря. Адекватната реакция на родителя може да подпомогне неговото по-бързо оздравяване!
Това, за което родителите не си дават сметка в своята тревога, е, че педиатрите също са хора и именно по тази причина често ги избягват или се държат грубо. Те работят в изключително натоварена и стресогенна среда, носейки отговорност за най-скъпото ни. Ето защо, за да вършат ефективно работата си години наред, те имат своите професионални защити, които за жалост понякога приемат формата на грубост или бездушие, но само в редки случаи това е целенасочено перверзно отношение и чиста проба садизъм. По-често става дума за изключване на съчувствието, защото то отпраща към собствена родителска тревожност на специалиста и към невъзможността да се преработи ужаса от видяното страдание. Можете ли да си представите един ден в детско отделение или в спешния кабинет? Колко такива дни мислите, че ще преживеете, ако съчувствате на всяко семейство? Ами отговорността, която носите? – тя все пак е за физическото оцеляване на пациента, за психичното му благополучие има психолози!
Нека не забравяме и условията на труд, в които работят българските лекари и броя дежурства, които дават – всичко това създава предпоставки за синдрома на емоционалното прегаряне (burn out). Целта тук не е да се оправдаваме грубото отношение, а по-скоро да разберем понякога странните реакции на лекаря, което би ни помогнало да съхраним себе си в трудната ситуация и да запазим ресурса си за детето.
- Подкрепа от семейството. Ако майката в качеството й на придружител има задачата да успокои детето, като поеме тревогата му, то ролята на бащата е да успокои майката!
Заключение
Основна характеристика на нашето време е постоянното търсене на някакъв въображаем баланс и крайното поляризиране на възгледите и поведенията в реалността – хомеопатията срещу антибиотиците; здравословния живот срещу безкритичното удоволствие от храната, промискуитета и употребата на психоактивни вещества; прекомерната грижа за тялото срещу неговото пълно занемаряване. Всъщност истината както винаги е там по средата: тялото е само сбор от клетки без душата и за повечето души е доста трудно да летят в осакатено тяло. Затова колкото и сериозен да е здравословният проблем, нека не забравяме, че освен тяло детето ни има и психея и съхраненото психично равновесие е предпоставка за по-бързото възстановяване на тялото. Ужасени от мисълта за страданието на детето, ние родителите често забравяме това!
Статията е подготвена за За психичното от
Димитрина Младенова е магистър по „Клинична и консултативна психология“ към Софийски университет „Св. Климент Охридски”. От 2009г. до 2014г. специализира индивидуална психоаналитична психодрама към Асоциация „Българско психоаналитично пространство. През 2014г. се дипломира като психодрама асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг”. Въпроси на Димитрина Младенова може да задавате на телефонен номер 0887 781 291 или във формата „Задай въпрос“ на сайта.
Автор:
No Comments