Във всички случаи, които съм успяла да наблюдавам мерицизъм (т.е., когато бебето повръща на майка си, без да е смляло млякото, което е погълнало), отношението бебе-майка е нарушено, защото тя си тръгва от него в момента, в който му е дала биберона, дори и още докато му го дава, докато същевременно детето, рано развито и интелигентно, иска обмен на разговор, на лице в лице. То би искало след вечеря междучовешко отношение, съпричастно, емоционално и оживено. Става дума обикновено за момичета, по-рядко за момчета. Когато става дума за момчета, ранните повръщания на кърмачето, повръщания на характерни струи, се дължат, както знаем, на лека малформация на пилора, която се лекува много лесно. Но тогава не става дума за мерицизъм, тоест за повръщания без никаква органична причина. При мерицизма по-често става дума за интелигентно, ранно развито момиче, чиято майка изглежда не толкова умна като детето си и в общия случай- депресивна след раждането. Тя не говори на бебето си, тя се тревожи само за часовете и дозите, за теглото и за времето за заспиване; тя не обръща внимание на проявите на това малко човешко същество, не установява радостно, съпричастно отношение с бебето си. Всеки път, когато детето вика, тя интерпретира, че то иска да яде или да бъде преоблечено. Но когато тя го преоблича, бебето не вижда лицето и по същия начин, както когато тя му дава биберона. По този начин кърмачето разбира, че единственото интерпсихично отношение минава през яденето. Тогава то връща яденето или пиенето, когато става дума за биберони, за да му го даде тя отново, защото по този начин обменът поне трае по-дълго и тя остава там благодарение на тази хитрост.
В началото става дума за грешка в насочването, която се установява по хроничен начин. Вместо звуковете, които идват от белодробния функционален образ, като въздуха преминава през ларинкса, кърмачето обърква ларинкса, който за здравата телесна схема функционира и в двете посоки, със съседния фаринкс, който би трябвало да функционира само в една посока; още повече, че майка му не му пее и не му говори, когато то иска. Тогава то си служи с частичния обект на нуждата, млякото, което е достигнало стомаха, за да върне това мляко през фаринкса, докато всъщност то би искало да удължи нежните и галещи звуци и успокояващото присъствие на майка си. В този момент то има желание да бъде взето от нейните ръце и връщането на млякото е един несръчен опит да и го покаже.
Вместо да получи ласки и думи от майката, тази постоянна регургитация тревожи майката и на свой ред и лекаря. Тя не смее да вземе нито да полюлее детето си. Съветват я да го даде в болница за наблюдение. Раздялата само задълбочава и предизвиква верижните прояви на нарушено отношение с майката, която се чувства виновна от това. Има едно свръхнадценяване на повръщащата уста, която става викаща, на функционирането на устата, от момента, в който вече няма нищо за поглъщане и повръщане. Това е изразът на субект, изискващ напразно безвъзвратно загубеното лице на майката, която го е посрещнала при раждането му. Повръщащата става кресла, като същевременно си остава повръщаща. За тази уста, огромен квадратен отвор, зеещ, шумен (на три години) и който не говори, всички частични обекти са добри, изпражнения, пръст, всичко което, неназовимо, е свързано с майка, която не я нарича по друг начин освен „малката“.Всичко, което може да се погълне и повърне започва да замества, веднага щом тя може, отношението майка – дете, което няма повече на какво да я научи. Майката повтаря едно и също в своя нарцисизъм на изтощен мъченик. „Малката“ лапа каквото и падне, тя слага всичко в устата си. Майката се вайка и „вика по нея“. Тези мерицизми траят понякога две до три години, като детето яде и връща всичко и въпреки това то наддава на тегло, расте, но всъщност това са тежки неврози, експериментални, бихме могли да кажем, предизвикани от факта, че не е признато искане на субекта към неговата майка субект, искане за думи, за психична комуникация и за емоционалност. Това искане се изразява чрез единствения език, достъпен на детето, тоест повръщанията на несмляно мляко, след свършването на биберона, за да удължат перфузиращото отношение на майката към бебето (перфузия- обмен на вещества между майката и бебето през пъпната връв).
Всеки път, когато има мерицизъм между бебето и майка му, както когато има анорексия на кърмачето, лечението би трябвало да се състои от интервюта … с психоаналитик, като същевременно бебето присъства в ръцете на майката и е признато за събеседник по същия начин, както и майката. Вместо това лекарят обезпокоен от тревожността на майката се оставя да бъде въвлечен в порочния кръг на органични лечения, наблюдения, успокоителни, и в отричането на субекта (детето и неговото желание), което прави така, че грижите са единствено за неговото тяло обект. Тялото става единственото нещо, за което се говори, поради неспособността да се говори на личността на кърмачето, обръщайки се към него с името му, когато трябва, и поради незнанието, че едно кърмаче, момче или момиче, е вече субект, като някои проявяват това по-рано от други, но всички са чувствителни към правдивите думи, които са адресирани към тях по отношение на тяхната история и тяхното искане да бъдат разбрани.
Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Несъзнаваният образ на тялото“
No Comments