За пръв път се срещнах с Гаспар в болницата. Известно време преди това бях получила имейл, а след това и телефонно позвъняване от Съединените щати: лелята на Гаспар бе чула да се говори за моята работа, защото бях публикувала там, а и тъкмо бях приключила с изнасянето на цикъл лекции. Тъй като знаеше, че във Франция сестра и е в голямо затруднение, беше решила да й предложи да се срещне с мен и искаше предварително да получи моето съгласие. Скоро след нашия разговор родителите на Гаспар се свързаха с мен, наблягайки на неотложността на положението. Така че им отредих първия свободен час в графика си. Доведоха със себе си и Гаспар, който беше на единайсет месеца. Семейството беше с чуждестранен произход, майката беше предпоследно дете с много братя и сестри. Проблемите с храненето на Гаспар започнали с отказа му да приеме разнообразяването на храната, някъде около шестия- седмия месец. Детето се хранело само с кърма, при това поемало все по-малко. Нощем се будело многократно. Анорексията му непрестанно се влошавала и скоро състоянието му наложило два последователни престоя в болница за по две седмици. Майката била с него при първото хоспитализиране, но при второто лекарите и забранили да остане със сина си и я принудили да го отбие. Тя сподели с мен, че се е опълчила на тази заповед по свой начин, като вкъщи се изцеждала, за да не и спре кърмата. Опитали всичко, за да се справят с анорексията на момченцето – различни терапии, насилствено отбиване, хранене с интравенозна инфузия, напразно. След три дни имаха среща в тясно специализиран педиатричен център. Предупредих ги, че при ново постъпване в болница лечението при мен несъмнено няма да бъде възможно. Решихме да изчакаме да мине тази среща. Едно първо телефонно обаждане потвърди най- напред предписаната от педиатъра гастростомия – Гаспар трябваше да бъде хранен известно време директно в храносмилателния тракт през отвор в коремната стена, защото съпротивителните му сили бяха крайно недостатъчни, за да се справят с евентуална интеркурентна инфекция. И трябва да бъде приет в болница до интервенцията. Второ обаждане след няколко дни обърква нещата: поради варицела медицинската намеса е отложена и родителите са получили разрешение от лекарите да приберат Гаспар вкъщи. И те веднага се обадиха за среща.
Разказах на детето за желанията на родителите му и за неговото място в семейството. Гаспар пожела да суче и изцеди и двете гърди, и то на три-четири пъти. Препоръчах да го кърмят като новородено и да му оставят свободата да прави почивки и да не бърза. По време на следващата ни среща Гаспар незабавно поиска да суче и пи дълго, правейки продължителни паузи. Тогава аз наблегнах на изобилното майчино мляко. „Вие сте направили всичко, за да имате много мляко, и сте успели. Ако детето суче от него големи количества, няма да умре от глад.“ По този начин уверявах майката, че не лекарите, а тя може да спаси детето си. Освен това я посъветвах да престане да храни Гаспар нощем и да се занимава с него възможно най-малко при нощните му събуждания. От следващия сеанс нататък Гаспар започна да наддава на тегло. Продължаваше, щом дойде в кабинета, да иска да суче и го правеше на няколко пъти, като пиеше по много. Обичаше да си играе с мен и майка си на подаване на предмети. Наричам това „игра с трети“ и то ми позволява да въведа отношението между трима. Иначе децата остават залепени за майките си или пък влизат в контакт само с мен. Подаването на играчка помежду ни позволява да се създаде тристранна връзка, която ми се струва важен етап в терапията на някои бебета.
Докато той сучеше, майка му разказваше за своето раждане, за майка си, която така и не преодоляла тежката си следродилна депресия, от която все още се лекува, като по-голямата и сестра почти изцяло е поела грижите за нея, за смъртта на баща си само седмица преди раждането на първия и син преди четири години, за объркването и през този период и мятането и между радостта и скръбта, за страха си да не изпадне на свой ред в депресия. Гаспар се подобряваше все повече и повече, наддаде сериозно на тегло, нощем започна да се буди само по веднъж, радваше се на братята си, които се върнаха от ваканция. По време на сеансите все така търсеше гърдата на майка си, за да суче, но искаше и сладкиши, изглеждаше много щастлив, че е тук, поемаше инициативата в играта между трима ни. Гаспар стана на година и на рождения му ден майка му ми разказа за неговото раждане.
Заради скръбта, белязала края на първата й бременност, майката решава да се наслади напълно на втората – своего рода възнаграждение. И наистина деветте месеца са изключително пълноценни. По същата причина иска да изживее пълноценно и раждането и отказва перидурална упойка: желае да усети детето си и да участва в раждането. Когато получава първите контракции, изчаква, изкъпва се, а след това, тъй като не успява да се свърже със съпруга си, взима колата и отива сама в болницата. Пристигайки в родилното, тя е готова за раждане. Но оттук нататък нищо не се случва така, както си го е мечтала. Налага и се да се развика, та да накара акушерките да се появят и да установят започналото раждане; те впрочем едва имат време да хванат бебето, дават и го за минутка и след това го отнасят. В продължение на два часа бебето остава в кувьоз в друга стая, за да не настине. Майката, дълбоко разочарована, накрая започва да крещи силно, за да и донесат детето, което правят, като настоятелно и повтарят, че в никакъв случай не трябва да отваря кувьоза, нито да пипа бебето.
Случилото се е нещо безвредно и безобидно, повечето жени във Франция го преживяват, без това да ги травматизира, и бебетата им не развиват болестни симптоми. При все това въпросното „провалено“ посрещане ще влезе в драматична колизия с историята на дадената жена. И макар само по себе си подобно положение да е най- обикновено, то може лесно да бъде променено и дори избягвано. Затова нека погледнем на тази семейна история като на предупреждение, нека си дадем сметка какво нашите дребни пропуски и недоглеждания могат да предизвикат понякога, нека тя бъде един вид призив за предпазливост.
Майката разказваше много овладяно и с голяма точност и в един момент стигна до болезнения епизод с хоспитализирането на Гаспар. Тогава допусна лапсус, който впрочем много я разсмя. Описвайки различните стратегии, приложени в болницата, тя заяви: „Дори опитаха нещо непростимо, опитаха се да ме разделят от мен“. После се върна към някои елементи от разказа, касаещи нейния син, и отново заговори за кувьоза. Гаспар моментално потърси гърдата и, после дълго сука, сякаш за да поправи нанесената от кувьоза вреда – негов личен начин да отпразнува рождения си ден. Момченцето си възвърна тонуса и цвета на лицето и педиатърът на болницата позволи предвиденото лечение да се отмени и да продължим с терапията.
В дадения случай чрез една грешка на езика майката формулира сърцевината на проблема: детето все още не се беше отделило от нея, те и двамата до такава степен бяха вдадени в преодоляването на мъката, че нито тя, нито то бяха готови за отбиването. Три години по-рано майката не беше пожелала да поеме удара, нанесен и от смъртта, за да не „замърси“ раждането на първото си дете. Всъщност в депресия беше Гаспар с неговата форма на кърмаческа анорексия, като реакция на неизживения траур. Много често в историите на психическата анорексия се крие по един скелет и в дадения случай тя беше предизвикана от горепосочения. Разказът за това лечение ни позволява да разберем как въпросът за разделянето може да дава отражение поколения наред чрез кончини и раждания. Родителите на Гаспар съумяха да се опълчат на лекарите, които, натоварени със задачата да спасяват живот, понякога са изкушени да си мислят, че знаят единствената истина за положението. Майката обаче си беше изградила защита и устоя на искането за насилствено отбиване, вътрешно дълбоко убедена, че правилният метод не е този. Благодарение на това аз имах възможността да и кажа отново да кърми детето си и така ги накарах да се върнат назад – тя трябваше да го кърми като току-що родено бебе, с чести почивки. Трябваше да тръгнем от нулата, отново да заговорим за залозите на раждането за него, за майка му и за баща му, да му позволим да намери своето място в семейството си. Трябваше да му говори трети, страничен човек, а кърменето да се поднови свободно и най-вече радостно.
Горният разказ е свидетелство за това как събитие, преживяно като тежък удар, може да отекне в нечия история и да доведе до крайно опасно положение, да застраши живота на едно дете. Свидетелство е също така и, в определен контекст, за безсилието на медицината, на педиатрията и на поведенческата психология, както и за абсолютно жизнената необходимост от друга форма на слушане и чуване. В никакъв случай не искам да създавам впечатлението, че съм постигнала магически успех. Психоанализата, включително и психоанализата с най-малките, не крие нищо магическо. Защото, за жалост, тя не винаги сработва. Майката на Гаспар сподели с мен веднъж, че мъжът и се питал каква е разликата между това лечение и работата на психолозите в болницата. Нейният собствен отговор беше: „Вие работите най-вече с Гаспар, докато в болницата се интересуваха само какво казвам аз, а на него не обръщаха внимание“. Бебетата сами правят своята психоанализа. Най-сетне тази история разкрива възможните последици от незадоволителните условия на приемане и посрещане. Майката и бебето са две словесни същества и ние трябва да признаем възможността техните истории да са породени от обстановката, в която протичат първите моменти от живота им.
Въпросът за раздялата се пренася през много поколения чрез скърби и раждания. Бебето може да прояви симптом, чието разгадаване минава през аналитичното слушане. Определянето на рамката на лечението позволява на детето да преиграе в процеса на преноса думите, липсващи от поредицата родителски означаващи и да ги постави по местата им. След раждането на втория си син майката на Гаспар беше изтласкала скръбта по баща си, а чрез симптомите си Гаспар започваше да задава въпроси. Баба му по майчина линия през целия си живот беше носила страданието, свързано с раздялата със собствената й майка. Това страдание се беше възобновило с огромна сила след раждането на дъщеря и, майката на Гаспар, и никога не бе утихнало. Последната беше успяла да се опази от въздействието на майчината си депресия дори когато умира баща и непосредствено преди раждането на първия син, но Гаспар, който се появява след това, става носител на симптома. И едва не умира от това. Ако в дните непосредствено след неговото раждане майката бе имала възможността да поговори с някого, вместо, както при предишното си раждане, отново да мобилизира цялата си енергия, за да изтласква и да създава защитни механизми, Гаспар вероятно нямаше да изпитва необходимостта да се поставя в опасност, за да предизвика идването на словото…
Текстът е откъс от книгата на Мириам Сежер „Ако бебетата можеха да говорят“
*За допълнителна информация по темата или за да запишете консултация с детски психолог, моля позвънете на телефон +359 876 515 134
Автор:
No Comments