Храненето насила води до нарушения в хранителното поведение

 

Бих искала да формулирам една хипотеза, която засяга нарушенията в хранителното поведение и пристрастяването като цяло. Порасналите младе­жи, които днес в такава степен са техни жертви, са поколението на бебетата, които хранеха в то­чен час, събуждаха ги, когато не бяха гладни, и ги оставяха да плачат, когато настояваха да ядат.

Пе­диатричният дискурс, за щастие, днес в отстъпле­ние, който изтъкваше потенциалните опасности от препълнения стомах или от тъпченето и необ­ходимостта кърмачетата да се „дисциплинират възможно най-рано“, създаде условия за голямо малтретиране. И сега, когато анорексията, булимията и затлъстяването ни тревожат безкрайно, ние пак отказваме да направим връзката между тези патологии и препоръчваните доскоро практи­ки. Помислим ли без предубеждения, вероятната връзка веднага се налага. Етологията може да ни помогне още веднъж да победим това педиатрично заслепение. Когато оставим един бозайник да се храни в зависимост от апетита си, той се въз­питава сам, яде, колкото му се яде й докато се за­сити. Във всеки случай не си причинява сам наси­лие, не яде, ако не е гладен (да уточним, че тук не включваме домашните животни, така повлияни от езика, а понякога и от възпитателните грешки на своите стопани – има много затлъстели или анорексични кучета и котки). Когато будим едно бебе и насила го караме да яде, ние го учим да изпитва чувство на отвращение и да му се повдига. И тъй като от невропсихологична гледна точка бебетата момичета съзряват по-бързо от момчетата, както смятаме в момента, съвсем нормално е те да се научават по-рано да се отвращават от храната.

Се­гашните смущения водят началото си от начина, по който педиатрията и теорията за ранното отглеж­дане на децата ни караха да малтретираме бебетата си в продължение на няколко поколения. Разбира се, това е една от причините, която сама не би била достатъчна, но тя се свързва по определен начин с генетиката, с психическата структура и с култура­та, в зависимост от историята на всеки.

Един ден приех момиченце, доведено от майка му, травматизирано от подигравките на своите съ­ученици заради теглото си. Майката беше от бяла­та раса, бащата беше чернокож от Конго. Помо­лих детето да ми опише жените от семейството на бащата. Едри, с набито телосложение, живописни, много красиви в нейните очи… и абсолютно същи­те като нея. Казах й, че ще стане една от тези жени, и тогава майка й осъзна, че тя също трябва да при­еме наследството от бащата, което детето носи. В тази история майката беше проявила здравия разум да се консултира с психоаналитика, вместо с диетоложка, защото една диета щеше да е ужасно насилие над детето. Генетичният и културният аспект винаги взаимодействат с начина, по който се направлява храненето на детето.

Сериозната борба против затлъстяването не се състои в това да се премахнат автоматите за десертчета или заведени­ята на „Макдоналдс“, а да се отнасяме с уважение към храненето на децата си още от първите години.

Текстът е откъс от книгата на Мириам Сежер „Ако бебетата можеха да говорят“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment