Бих искала да формулирам една хипотеза, която засяга нарушенията в хранителното поведение и пристрастяването като цяло. Порасналите младежи, които днес в такава степен са техни жертви, са поколението на бебетата, които хранеха в точен час, събуждаха ги, когато не бяха гладни, и ги оставяха да плачат, когато настояваха да ядат.
Педиатричният дискурс, за щастие, днес в отстъпление, който изтъкваше потенциалните опасности от препълнения стомах или от тъпченето и необходимостта кърмачетата да се „дисциплинират възможно най-рано“, създаде условия за голямо малтретиране. И сега, когато анорексията, булимията и затлъстяването ни тревожат безкрайно, ние пак отказваме да направим връзката между тези патологии и препоръчваните доскоро практики. Помислим ли без предубеждения, вероятната връзка веднага се налага. Етологията може да ни помогне още веднъж да победим това педиатрично заслепение. Когато оставим един бозайник да се храни в зависимост от апетита си, той се възпитава сам, яде, колкото му се яде й докато се засити. Във всеки случай не си причинява сам насилие, не яде, ако не е гладен (да уточним, че тук не включваме домашните животни, така повлияни от езика, а понякога и от възпитателните грешки на своите стопани – има много затлъстели или анорексични кучета и котки). Когато будим едно бебе и насила го караме да яде, ние го учим да изпитва чувство на отвращение и да му се повдига. И тъй като от невропсихологична гледна точка бебетата момичета съзряват по-бързо от момчетата, както смятаме в момента, съвсем нормално е те да се научават по-рано да се отвращават от храната.
Сегашните смущения водят началото си от начина, по който педиатрията и теорията за ранното отглеждане на децата ни караха да малтретираме бебетата си в продължение на няколко поколения. Разбира се, това е една от причините, която сама не би била достатъчна, но тя се свързва по определен начин с генетиката, с психическата структура и с културата, в зависимост от историята на всеки.
Един ден приех момиченце, доведено от майка му, травматизирано от подигравките на своите съученици заради теглото си. Майката беше от бялата раса, бащата беше чернокож от Конго. Помолих детето да ми опише жените от семейството на бащата. Едри, с набито телосложение, живописни, много красиви в нейните очи… и абсолютно същите като нея. Казах й, че ще стане една от тези жени, и тогава майка й осъзна, че тя също трябва да приеме наследството от бащата, което детето носи. В тази история майката беше проявила здравия разум да се консултира с психоаналитика, вместо с диетоложка, защото една диета щеше да е ужасно насилие над детето. Генетичният и културният аспект винаги взаимодействат с начина, по който се направлява храненето на детето.
Сериозната борба против затлъстяването не се състои в това да се премахнат автоматите за десертчета или заведенията на „Макдоналдс“, а да се отнасяме с уважение към храненето на децата си още от първите години.
Текстът е откъс от книгата на Мириам Сежер „Ако бебетата можеха да говорят“
No Comments