Как се създава свят на психопати…
Неполагането на усилия за поддържане на пренаталните ориентири при раждането минира вътрешната сигурност на бебето, което преживява първите си моменти в нашия свят. Нашият американски психиатър Брус Пери го формулира доста директно: лишенията през първата година предразполагат хората към мизантропия и перверзия (отклонение от нормалното поведение). Той обобщава по този начин анализа на един случай, който е трябвало да лекува.
Един ден при него довеждат осемнайсетгодишно момче с белезници, придружавано от двама надзиратели. И не без причина. Лайън е в затвора за двойно убийство. Брус Пери е натоварен да направи експертиза, за да се оценят смекчаващите обстоятелства, от които младежът би могъл да се възползва. Случаят е ясен: в асансьора на своя блок Лайън направил предложение на две момичета на дванайсет и тринайсет години. Но понеже те му отказали, той ги проследил и ги убил. След това изнасилил двете тела и ги обсипал с удари.
Лайън не проявява нито емпатия, нито угризения. Освен това се опитва да убеди съдията в друга версия на фактите: момичетата го били отвели в техния апартамент, обещавайки му, че ще спят с него, после станал „сакатлък“, той не бил искал да ги наранява, но двете „мръсници“ не искали да млъкнат и направо го подтикнали да ги убие. По време на първата среща младежът настоява да го приеме жена психиатър. Още от детската градина Лайън имал проблеми, които се задълбочавали. Бил много затворен в себе си. Извършвал кражби и сексуални нападения, но винаги се измъквал поради липса на достатъчно доказателства. Брус Пери казва следното: „Бихме могли да си помислим, че е носел лошо зрънце“.
Родителите на младежа са средни американци, без нищо особено в историята си. По-големият му брат, Франк, е стабилен, създал е и семейство. Тъкмо той издава Лайън на полицията, след като чува по радиото за драмата и прави връзка с кръвта, открита по обувките на брат му. Брус Пери се среща с всички членове на семейството, до един объркани и безпомощни. Родителите плачат много. Те се познават от деца, правили са всичко заедно и са били отгледани в многодетни семейства. Оженили се на двайсет години и първото им дете се родило много скоро след това. В хода на консултацията се изяснява, че майката е леко дебилна и е много закриляна от съпруга си, както и че е била сериозно подкрепяна и подпомагана от цялото семейство, когато се ражда по-големият и син. Когато Франк е на три години, бащата загубва работата си и след шест месеца безработица се преместват в друг град, в много проблемен квартал. Там жената забременява с Лайън. По време на бременността тя съсредоточава вниманието си върху Франк, който се е превърнал в най-добрия й приятел, и не променя нищо в техните всекидневни ритуали и разходки. Животът си тече така до раждането на Лайън, когато всичко се обърква. За да не слуша плача му, майката го оставя сам в апартамента — твърди, че е постъпвала правилно, защото когато се приберяла, ревовете били спрели. Продължава както преди разходките си с Франк, храни Лайън сутрин, а след това вечер, като се прибере. Детето се радва на присъствието на баща си само когато той се прибере уморен от работа. През целия ден стои само. В началото Лайън плаче, отправя зов за помощ в празната къща. Но дните минават, той се примирява и замлъква. По-късно родителите му си дават сметка, че за разлика от брат си, Лайън не проявява никакви емоции. С порастването си започва да манипулира околните, става опак, непочтителен, лъже и се държи безобразно в училище.
Според Брус Пери като бебе Лайън е бил лишен от стимулиране на онези части на мозъка, които модулират стреса и свързват удоволствието с човешката компания. Понеже никой не откликва, той престава да плаче. Нарушената среда го е държала постоянно в състояние на крайна тревожност – можел е да разчита само на себе си. Не е развил емоциите, свързани с взаимодействието с другите, затова му е било все едно дали им доставя удоволствие, или ги наранява. В замяна на това е имал възможност да ги наблюдава, да имитира поведението им и да ги манипулира. Другите са били само обекти, които му се пречкали на пътя или задоволявали нуждите му. На базата на смущенията, забелязани в училище, Лайън е класиран с антисоциално личностно разстройство – като антисоциална личност (по международната психиатрична класификация) или с други думи, като психопат.
От училището го изпратили в специализирана паралелка, където е можел да се идентифицира само с деца, страдащи в по-голяма или по-малка степен от същите симптоми като него.
Проучването е позволило да се разбере произходът на перверзията на Лайън. Той е неспособен на емпатия, защото и никой не проявявал такава към него. Майка му, в своята дебилност и без никаква злонамереност, не е можела да се идентифицира с нуждите на своето бебе. Какъвто впрочем вероятно е бил случаят и с първото бебе, но тогава семейството е смекчило липсата. Когато тя остава сама с първия си син, той вече е на възраст, когато говори и ходи, и тя може да го възприема като приятел и да му предложи занимания като за приятели.
Жена в следродилна депресия едва ли може да осигури на кърмачето си необходимата адекватна обстановка, ако самата тя не бъде обгрижвана от съседите или роднините. Днес никой не диагностицира тези жени, защото те седят сами вкъщи. И понеже се чувстват виновни, не говорят и не споделят. А и на кого впрочем биха се изповядаш? … При една стандартна депресия трябва да се внимава със самотата и възможните последици от нея, несъмнено не така опасни като в случая с Лайън, макар и подобни в някои отношения. Присъствието на психоаналитици в родилните домове позволява да се реагира навреме, а след изписването центровете за закрила на майката и децата- добре би било да има повече от тях – биха могли да предлагат задоволително обгрижване. Ако всички знаеха за тези структури, съседите също биха могли да посъветват младите майки да ходят там. Подобна солидарност би съответствала на едно основно разбиране: раждането касае обществото и не е само личен въпрос. Според мен е нечовешко едно бебе да бъде оставено само на грижите на майка си през първите месеци, когато тя почти не спи. И когато няма кой да я отмени, като го поноси, като го изведе на разходка, като му даде шишето с млякото. В Бразилия ранната бременност е такъв бич, че е направен уникален опит – предлагат на непълнолетни момичета да носят постоянно чанта, тежка десет килограма, за да видят каква ще е тяхната бъдеща зависимост от бебето.
Много дълго време са посрещали бебетата, като са ги хващали за краката и са ги потупвали по дупето, за да проплачат и да покажат, че са живи. Без това да е създало поколения психопати. Историята на Лайън е като увеличително огледало за последиците от най-ранната несигурност. Затова нека повторим отново – трябва да внимаваме какво правим. Първоначалната несигурност, в която приемаме да посрещнем децата си, може да даде различни и изключително тежки отражения. Макар неуморно да повтаряме, че те не са задължителни, все пак сме принудени да констатираме, че те тревожат обществото ни. Условията на посрещане, които осигуряваме на децата, не са без връзка с уязвимостта, която констатираме в юношеството. Последната се проявява повече като ярост и насилие при момчетата и като смущения в храненето при момичетата.
Текстът е откъс от книгата на Мириам Сежер „Ако бебетата можеха да говорят“
No Comments