– Г-н Стоилов, какво е характерно за детската психика?
Тя не е на възрастен най-вече. Повечето родители очакваме детето да мисли по някакъв образ и подобие на начина, по който ние размишляваме, а това е съвсем невъзможно, разбира се. Детето е дете, а ние сме възрастни. Има родители, които са инфантилни, но няма деца, които преждевременно да са станали възрастни. Ако са станали такива, то те са засегнати от някакъв вид травма, което със сигурност ги ощетява. Детството е детство, за да бъде изживяно.
Нека първо се спрем на мисленето. При децата, в началото на техния жизнен път, мисленето е нагледно-образно. Когато то е добре установено, може да се премине към абстрактното. Преминаването от единия тип мислене към другия обаче не винаги се случва във времевите рамки, в които натоварваме детето да го направи. Тоест две деца, които са на една и съща възраст, могат да имат съвсем различни умения и различен начин на мислене. Едното може да е минало през нагледно-образното и вече да мисли с абстракцията, докато за другите това да е напълно невъзможно.
Много типично е началото на училището, когато на децата вече се налага да работят със съвсем абстрактни символи. Детето трябва да пише букви, елементи на букви, които са по-скоро от абстракцията. То трябва да учи числа, да смята, да пише изречения, тях да ги свързва в мисъл и т. н. Детето не знае защо трябва да прави това, то не разбира защо не може да си играе с играчките или да помага на баба и дядо, а трябва да пише някакви ченгелчета и да смята. Има деца, които са преминали от нагледно-образното, но има и такива, при които това все още не се е случило. Такива деца не трябва да бъдат притискани извънмерно, защото това вече ще повлияе върху тяхната психика.
Много важно е да намираме пътя към детето и да си даваме сметка, че неговият собствен ритъм може да е много различен от това, което е типично като ритъм за друга голяма част от децата.
Би било изключително полезно възрастните да опитваме да се поставяме на мястото на децата си, защото въпреки че сме били деца и нашата психика е работила по начина, по който в момента работи тази на децата, ние сме склонни да изтласкваме това. Детето е много сензитивно. Психичното у него се развива много по-рано, отколкото повечето родители са склонни да допуснат.
Когато например то е много малко и не може да ни отговори по начина, по който ние бихме разбрали, това не означава, че то не ни разбира. Много е важно да му четем приказки и да се обръщаме към него като към равен субект, но най-вече като към разбиращ субект. Много родители имат нагласата, че щом детето е малко, то не разбира, но най-вече, че щом не отговаря, на него няма нужда да му се говори. Като обаче не му се говори, то няма нужда и да започне да говори.
– От какво най-много се нуждае детето в емоционален аспект? Кое е най-важното, което семейството трябва да му осигури?
На първо място, детето се нуждае от сигурност и усещане за подкрепа. Много родители допускат една фундаментална грешка, казвайки на детето, че тяхната любов и приемане са условни. Тоест „Аз ще те обичам, ако ти правиш това, а ако не го правиш, аз няма да те обичам.“ Подобен подход абсолютно не работи, защото ние се опитваме да манипулираме детето чрез чувството на вина. Естествено, не можем да му позволим да прави всичко, но трябва да назовем защо дадено нещо не е позволено.
Споменахме, че на първо място детето трябва да има усещане за сигурност. Тя идва колкото през реалните възприятия, толкова и през думите. Така например, когато то плаче през нощта, е добре при него да отиде баща му и да го попита какво не е наред и какво го е уплашило. Детето трябва да разбере, че родителите му са наблизо в съседната стая и да усети закрила, за да може да спи спокойно. Това е много важно, тъй като на подобни успокоителни думи детето може да се „опре“.
Ако в такава ситуация вземем детето и го сложим в леглото при нас, вместо да се премахнат, тези страхове се затвърждават. На езика на детето това означава: „След като мама и тате ме взимат при тях в леглото, наистина има нещо, от което трябва да се страхувам“. Така се постига обратният ефект.
Много важна е и дистанцията между родител и дете. Първо, не бива да бъдем формални родители и да се отнасяме към детето като към цвете в саксия. Много е важно да му даваме и топлото отношение. Ако се отнасяме с детето като с предмет, е твърде вероятно то да развие аутистично поведение. По същия начин, не трябва да бъдем и прекалено „прилепнали“ родители, защото често се случва да преминаваме от едната към другата крайност. Детето има нужда от лично пространство, което ние не би трябвало да нарушаваме по никакъв начин, особено при по-големите деца, които могат сами да се обслужват.
Важно е да запазим тази добра дистанция, която ще позволи на детето да може да се отдели от родителите и да се възприеме като отделен субект и в същото време да чувства, че има някой, който е зад гърба му и ще го подкрепя, когато залитне. То трябва да може да ходи само.
Много често ние самите полагаме някакви свръхусилия за децата си и ги обгрижваме прекалено, а всъщност отправяме послание към себе си, казвайки си колко добри родители сме.
– Какво в семейството травмира в най-голяма степен детето? Как то възприема семейния проблем?
Липсата на думи за конкретния проблем го травмира най-много. При една ситуация например, в която има обтегнати отношения между родителите, най-лошото е да не се дадат думи на проблема. Правилната постъпка е родителите, най-добре бащата, да каже на детето следното: „С майката ти имаме да разрешим някои разногласия, но те са между нас двамата като мъж и жена и ти нямаш нищо общо с това. Ако виждаш, че спорим по-разгорещено, е добре да знаеш, че това е свързано с нас двамата и не е нещо, което идва от теб“. Важно е да се дават думи на напреженията, които възникват в семейството.
Друго, което би травмирало детето, освен липсата на думи, са думите, насочени да уязвят или да наранят, но поставени в една друга „опаковка“. Много често родителите правят нещо по отношение на децата си, уверявайки ги, че е за тяхно добро. Например: „Аз те бия, но това е за твое добро“. Няма как да биеш или да тормозиш детето психически и това да бъде за негово добро.
Добре е да подкрепяме децата, когато виждаме, че имат някаква трудност. Ако едно дете е непрекъснато обект на агресия отстрана на учениците си и го посъветваме то също да удари, когато него ударят, това няма да реши ситуацията. Ако детето можеше да се защити, то щеше да го направи. При подобен проблем, на първо място трябва да се изясни каква е причината – да чуем детето, учителите, другите деца. Когато детето наистина е обект на агресия и то не може да се защити, бащата би трябвало да се намеси и да го научи как да го направи, без това да означава, че детето трябва да стане побойник.
– Как бихме могли да предпазим детето от травма, когато семейството се сблъсква с проблем?
Трябва да намерим думите и пътя към детето, за да му обясним онова, което се случва в семейството. Разводът например е нещо, което просто се случва. Много често родители ме питат, като детски психолог, кое би било по-добре за детето – да се разведат, когато има неразбирателство, или да останат заедно в името на детето си. Въпросът е абсурден от гледна точка на това, че ние няма как да бъдем адекватни родители, когато не сме адекватни като партньори. Да останем заедно с човек, когото не понасяме, означава да натоварим детето с една неимоверна тежест, за да осмислим нашия собствен живот. То има трудната задача да осмисли собствения си живот, а ние го натоварваме с тази да осмисли и нашия. Конкретно в случаите на развод е важно да обясним на децата, че ние се разделяме като мъж и жена, но оставаме негови родители, то не губи нито майка си, нито баща си. По този начин „смъкваме“ тревогата от него, предпазваме го от чувство за вина.
Същото е и по отношение на смъртта на близък. Тогава детето е стресирано не толкова от самата загуба, колкото от реакцията на възрастните. Тъй като това е много болезнен процес за всички, ние обикновено се опитваме или да избегнем разговора, или значително да го видоизменим. А всъщност децата имат реални въпроси, които на нас, възрастните, понякога ни се виждат ужасяващи. Важно е да обясним на детето, че смъртта е част от живота, както и това, което се случва, когато някой близък си отиде. Трябва да отговорим и на въпросите, които има детето. Не бива да му правим забежка, ако някой от тях ни смути, важно е да му обясним, тъй като то така или иначе си ги задава. И също така, от особено значение е да говорим със детето, а не на детето.
– Как могат да се изявят тези травми, когато детето вече порасне?
Те могат да се изявят директно и индиректно. Развитието на човека изобщо представлява една спирала. Когато нещо е било завързано на възел на едно по-ниско ниво, на следващите нива на спиралата със сигурност ще има неравност и това ще промени целия вид и работа на въпросната спирала. Затова е важно нещата, които са в детството, да могат да се случват по един адекватен и разбираем за детето начин, за да не трябва после в зряла възраст да поправяме нещо, които нямаме идея нито как е било счупено, нито кога се е случило, нито къде са всичките счупвания.
Но със сигурност, това, което в детството е било счупено, и вместо да бъде поправено, просто е било заметено под килима, образно казано, в зряла възраст ще даде отражение върху битието на човека.
Важно е детето да расте в нормална среда, която включва емоционалност, близост, подкрепа, съпричастност, но също така и забрана, ограничаване, ред, правила, норми. Много родители се опитват да правят единствено приятни неща за детето си, за да бъдат харесвани от него, а това е грешка.
В заключение, можем да отправим един апел към родителите – бъдете родители, не се притеснявайте. Мислете, когато правите нещо за детето си, но когато сте обмислили – действайте, защото колебанието има негативен ефект.
Статията е подготвена и публикувана в Puls.bg: http://www.puls.bg/health/relationships/news_23567_2.html
No Comments