„Такъв е животът…“ не е достатъчно обяснение за детето

Въпрос:

Без много да се замисляме, ние често изричаме думите: „Такъв е животът!“ Например, когато детето се оплаква от някоя несправедливост или лошо отношение, раздразнени от неговото хленчене или в желанието си да го накараме да се бори, му отговаряме: „ Такъв е животът!“ Бихме искали да знаем какво мисли­те за този израз и дали го смятате за добър начин за под­крепа на младия човек да се изправи пред трудностите по своя път.

 

Франсоаз Долто:

Вие имате предвид начина да се отър­вем лесно от някого, който болезнено изживява някакво изпитание, като му кажем: „Такъв е животът!“ Тези думи наистина често се повтарят в разговорите на майките с де­цата им: „Виж, такъв е животът…“ – „Да, но никак не е забавен!“ – „Така е… И все пак би предпочел да си жив, отколкото да не си, нали?“ – „Е, да.“ – „Нали разбираш, всички сме минали оттам…“ Това всъщност е начин да по­могнем, като казваме: „Не е чак толкова ужасно, нали сме живи… Е, получил си няколко драскотини, но ще ти мине, щом приемеш, че животът е такъв…“ Ако използваме ме­дицински език, можем да кажем, че така се опитваме да се имунизираме срещу илюзията, че защитеността на детство­то ще продължи вечно.

Да казваме: „Такъв е животът!“ означава да се придър­жаме към безличната форма. Това показва колко малко говорят майките за себе си, за собствените си моменти на разочарование, подобни на тези, които сега хвърлят децата им в отчаяние. Всички изпитания обаче са индивидуални; затова не смятам, че този израз може да помогне на човек. Може да му бъде от помощ да разбере какво стои зад сблъ­съка на въображаемото с реалното; да разбере, че зад въоб­ражаемото стои цяла структура, изградена върху доверието към човека, който е направил възможно съществуването на това въображаемо.

Да вземем например дете, което се връща от училище и разказва, че е било набито. Някакво другарче го спънало, ритнало, оскубало или му съборило чантата. А родителите му казват: „Такъв е животът, трябва да свикнеш… Просто трябва да го отбягваш… Просто трябва това, просто тряб­ва онова…“ – и спират дотук. Но това няма да бъде доста­тъчно на детето. Щом се оплаква, значи сигурно цялата му вселена от ценности е рухнала. Може би родителите са го учили да не отвръща на насилието с насилие, а ето че него­вото приятелче го е фраснало и те сега му казват, че такъв бил животът. „Но защо тогава не са ме научили, че има и подлеци, че не трябва да им се оставям, че трябва да се за­щитавам и да отвръщам и аз с юмруци?“ Щом се оплаква, значи сигурно изобщо не е разбрало причините за насилие­то, на което е било подложено. Вярно, че има и подлеци, но онзи приятел може просто да е неуверен, да не познава още никого и да иска да мине за много силен. Щеше да е толкова по-различно, ако то беше отвърнало по същия начин, като добави например: „Все пак и двамата сме нови тук. Защо си против мен?“ С други думи, щеше да използва същия език, но без да бъде отрицателно настроен. Има начин да се възпитават децата така, че да бъдат подготвени за всякакви видове ценностни системи, с които могат да се сблъскат. Много често детето става жертва на свои другарчета, които не са по-лоши от него, но просто имат различен от неговия език. В такъв момент то се чувства беззащитен пленник на собствената си ценностна система.

Възможно е още удареното дете да има прилика с братчето на нападателя, което той именно не може да понася; или пък му е неприятен неговият глас… Всичко е език при хората.

А може и да е въпрос на обличане: майка му го е нагласи­ла като богаташко дете, като по този начин е предизвикало яда на други, които не могат да си имат хубаво пуловерче. Всичко това трябва да се изясни с майката и бащата, на които е разказана случката на връщане от училище. „Ти познаваш ли това момче? Имали ли сте други пререкания досега?“ -„Не.“ – „Той с всички ли се държи така?“ – „Не, само на мен си го изкарва.“ -, Да не би да му напомняш на някого? Виж, опитай да разбереш какво става. Ако сега се е държал зле, не означава, че това ще продължава вечно. Може би такъв е неговият начин да установи връзка с теб…“

Да се задоволим с израза: „Такъв е животът!“ не изясня­ва и не оправя нещата. Ако е свързано с облеклото, детето няма повече да се облича по вкуса на родителите си – ще се облича като буржоа у дома, а за училище ще си слага „работното облекло“. Животът сред другите е непрестан­на взаимопомощ и сътрудничество, дори в отрицателните проявления, а сблъсъците са неизбежни. Затова е излишно да се добавят фактори, затрудняващи съжителството.

„Такъв е животът“ би могло да бъде увод към следващото: „Е, какъв всъщност е животът?“, и да продължим да обсъж­даме. Тези три думички могат да бъдат изходната точка на определена житейска философия, която се усвоява ден след ден в семейството и сред приятелите. „Животът“ е безлично понятие, а проблемът на всеки отделен човек е да погледне в лице този живот, т.е. да се изправи срещу непрестанните преображения на света – вътрешния и външния; това е инди­видуалната среща на всеки човек с външния свят. За съжаление всички хора реагират на външния свят според предварително усвоени модели на поведение. Деца­та обикновено изграждат себе си в затворена социална сре­да като семейната, която съответства на определен начин на говорене и общуване. Те смятат, че и навън ги очаква същото, но не е така, независимо от какво семейство про­излизат. Децата реагират на външния свят с очакването да могат да отвърнат или да бъдат разбрани така, както е било в тяхното предишно обкръжение.

Необходимо е всеки ден да се изправяме пред действи­телното състояние на нещата и да ги изучаваме такива, ка­квито са. Разбира се, невъзможно е да попречим на въобра­жаемото, но можем само да се надяваме, че то няма винаги да тегли към миналото, а ще бъде насочено към бъдещето. Можем да приемаме събитията такива, каквито са. Това е здравословният начин. Трябва да можем да си кажем: „Как­во всъщност е станало? Защо правиш от мухата слон, като се връщаш в миналото… Продължавай напред…“ Предпо­читаме да избегнем настоящото страдание, вместо да из­следваме неговите причини.

Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –

„Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment