Взаимоотношенията в пубертета

С преминаването на детето от чисто детска в юношес­ка възраст тенденцията му към идолопоклонничество пред фигури на герои се изразява в отношението му към неговите учители – на някои се възхищава, други не харесва, мра­зи или презира. Това е друго проявление на процеса на ог­раничаване на любовта от омразата – добрата личност е пощадена и удоволствието да мразиш някой, достоен за та­кова отношение, е напълно оправдано. Както споменах в началото, обичаният и мразен баща и обичаната и мразена майка са едновременно обект на възхищение, омраза и под­ценяване. Тези смесени, объркващи и обременяващи чувства са непосилни за ума на детето и често са възпирани или потискани. Те се отприщват частично в отношението на детето с други хора – например гувернантки, лели, чи­човци и други роднини. По-късно, в пубертета, повечето деца проявяват тенденция към отдалечаване от родители­те си, защото в този момент сексуалните желания и кон­фликтът, свързани с родителите, се възобновяват с пълна сила. Ранните чувства на съперничество и омраза към ба­щата или майката, в зависимост от случая, се възраждат и детето ги изживява дълбоко и интензивно, макар и сексу­алната им мотивираност да остава несъзнавана. Подрастващите са извънредно агресивни и се държат зле с родите­лите си и всеки, податлив на такова отношение – домашни помощници, слаби учители, мразени съученици. Когато ом­разата достигне тази точка на насищане, нуждата да се запазят доброто, получаването и даряването на любов се изос­тря неимоверно. Агресивният младеж търси хора, на които може да се възхищава и да идеализира. Любими учители могат да изпълняват тази функция. Гласуваното им на този етап доверие, одобрението и любовта, изпитвана към тях, им създават чувство за сигурност, защото в несъзнаваното подобно отношение потвърждава съществуването на доб­ри родители и връзка на обич с тях, която опровергава сил­ните омраза, страхове и вина, достигнали върховата си точка в дадения период от развитието. Има, разбира се, деца, ко­ито успяват дори в тази трудна ситуация да съхранят възхи­щението и любовта към родителите си, но те не са много. Струва ми се, че горепосоченото състояние донякъде обяс­нява странното положение в ума на подрастващия на идеа­лизирани фигури – известни мъже и жени, писатели, атлети, авантюристи и измислени герои от света на литературата. Именно върху тях са съсредоточени цялата любов и възхищение, без които всичко би потънало в мрака на ом­разата и безлюбовността, състояние, опасно както за са­мия човек, така и за всички останали.

Заедно с преклонението пред определени хора се за­дълбочава омразата към други, обрисувани в най-черни краски. Това важи най-вече за измислени образи, т. е. определени типажи от филмите и литературните произведения или реално съществуващи, но много далечни за индивида хора, като политически лидери на опозиционната партия например. Абсолютно безопасно е да се мразят такива хо­ра, които или не съществуват реално, или по никакъв на­чин не са пряко свързани с индивида; безопасно за тях и за самия индивид. Далеч по-безопасно, отколкото да се мра­зят близки хора. В известна степен това е вярно и за омра­зата към някои учители, директора и т. н., защото цялата ситуация в училище, със строгата си дисциплина и правила издига солидна бариера между учител и ученик, каквато не съществува между дете и баща.

Това разделяне на любовта от омразата към по- стра­нични хора помага любимите хора да се запазят в безопас­ност, както в действителност, така и в ума на индивида, Освен че са физически отдалечени, тези хора са всъщност недосегаеми. Още повече, самото разделяне на любовта от омразата поражда увереност във възможността любовта да бъде запазена незасегната. Чувството на сигурност, подх­ранвано от умението да обичаш, в несъзнаваното на инди­вида е свързано с опазването на любимите хора невредими. Ето как се развива тази несъзнавана увереност – способен съм да не вредя на част от обичаните от мен хора, следователно не съм наранил никой от любимите ми хора и зави­наги мога да ги запазя в душата си. При последния анализ образът на любимите родители се съхранява в несъзнава­ното като най-ценно притежание и предпазва индивида от болката на пълната самота.

Текстът е откъс от книгата на известния детски психолог и психоаналитик, Мелани Клайн: „Любов, завист, благодарност“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment