Въпрос:
Дали, вместо значението на думите, детето не изпитва по-скоро известно облекчение, обземащо неговите родители, когато изразяват гласно някои чувства или проблеми?
Франсоаз Долто:
Отчасти да, но това преди всичко означава, че детето също може да се изразява. Ако например майката е напълно вцепенена, детето го забелязва и усеща напрежението в обстановката. Ако му каже: „Това не е насочено срещу теб, миличко, напротив – ти ми носиш радост, но сега имам грижи и ти не си виновен за тях“, тогава у детето веднага настъпва облекчение, а вероятно и у майката. Но най-важното е, че в подобен обмен още от раждането се отнасяме към детето като към равен събеседник.
Когато детето плаче или крещи, майката и бащата трябва да разберат значението на тези писъци и рев, като му кажат: „Не знам защо плачеш, но явно искаш да ми кажеш нещо.“ Трябва да знаем, че за него всяко нещо има своето значение – нищо не е случайно, нищо не е животинско. Може да става дума за безпокойство, ревност, завист или разочарование. Тогава то трябва да изрази с думи страданието и напрежението си – само така ще му дадем възможност да се очовечи. Няма да премахнем неговата болка, но ще я очовечим посредством желанието за взаимно разбирателство. Такова психологическо общуване е трудно, защото децата не знаят правилата на възрастните, нито възрастните познават правилата на децата. Трябва да слушаме какво казва детето, а ако се изморим или не разбираме, имаме право да се ядосаме и да му кажем защо сме ядосани. За всичко това може и трябва да се говори, за да бъдат очовечени възможно най-бързо отношенията родители — дете.
Въпрос:
Но все пак не можем да казваме всичко на детето.
Франсоаз Долто:
Трябва да му казваме всичко, което го засяга. Например смятам, че майката трябва да му каже какво е почувствала при неговото раждане. Тя трябва да може да му признае: „Знаеш ли, бях много разочарована, че си момиче или, че си момче.“ Тогава последствията от разочарованието са незабавно изтрити, защото то е било изречено. Педиатрите, работещи с мен, вече знаят това и разпитват майката: „Разочарована ли бяхте след раждането?“ Ако тя отговори: „О, да, толкова искахме момиче“, тогава я питат: „Казахте ли му, че сте била разочарована?“ Обикновено тя отговаря: „Не не съм се сещала, а и това би го наранило.“ Трябва да знаем, че детето ще бъде много по-наранено, ако сме неспособни да му кажем: „Сега вече го знаеш“, защото то сигурно е почувствало онова разочарование. За сметка на това всичко изречено става вече овладяно, очовечено.
Въпрос:
Да вземем някое обичайно събитие, за което родителите почти никога не смеят да говорят, като смъртта на някоя от бабите например.
Франсоаз Долто:
Детето понася много добре такъв вид новини, но задължително при условие, че му се говори за тях. За родителите не е много приятно да слушат въпроси от рода:„А тя сега напълно ли е изгнила, или не съвсем?“ Но децата говорят по този начин за смъртта и трябва да им кажем: „Тялото и – да, но сърцето й никога няма да изгние, защото я обичаме…“ Така всичко минава добре. Разграждането на тялото на любимо същество е нещо непоносимо и все пак децата говорят за него по най-реалистичен начин. За тях това е нормално и не се страхуват от смъртта. Тяхното желание е много по-важно от грижата да запазят тялото си именно защото при тях желанията не се изчерпват с него, а се намират във въображаемото, което е по-важно от тялото.
Въпрос:
Да се върнем на смъртта на бабата. Ако не говорим на детето за нея, тогава то ще изпитва ли страдание?
Франсоаз Долто:
Виждала съм деца, на които не беше говорено за смъртта на бабата. Едно от тях за три месеца изостана с цели два класа, до степен да забрави да пише. То беше седем-осем годишно. След деветата година започнало да се съмнява в своите родители, които ми казват: „Не разбираме, вече не споделя с нас, а преди си имахме доверие.“ Когато ги питам дали са скрили някакво събитие или нечия смърт, те отговарят: , Да, не искахме да му казваме, защото не спазвахме траур, а и тя беше далечна роднина.“ Някой ден обаче детето ще каже: „Виж ти, аз мислех, че имаше там една баба.“ Ще му отговорим: ,Да, но знаеш ли, тя почина.“ Тогава то ще се учуди: „Но защо никой не ми е казал?“- и ще се почувства предадено За детето роднинството е нещо знаменателно, много повече, отколкото за възрастните, които вероятно са се отчуждили от един или друг негов член.
Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –
„Основни етапи на детството“
No Comments