Детето и играта, част 4- иг­рата, като надежда за удоволствие

Да имаш, да загубиш, да откриеш, да направиш, да раз­валиш, да пренаправиш, да твориш, претвориш или възста­новиш отношенията към другите или към нещата – ето кое изглежда винаги ново и запленяващо в човешката игра, в търсенето на удоволствие и вечното завоюване на нейни­те обновени възможности. Тя е също и опит за надмощие именно поради нашата липса на власт над същността на природата и обществото, на които човекът е бил винаги подчинен и същевременно господар. Тя е свободната ор­ганизация на фантазмите в интимните желания, които той иска да вкара в игра, за да намери и сподели безопасно сво­ето удоволствие със себеподобните си. Следователно играта е тясно свързана с изучаването на езика не само в сми­съл на „говорене“, но и като правилник за значението на жестовете и поведението. Символната функция е непрес­танно будна у човешкото същество, което разгръща инте­лигентността за себе си, за заобикалящия го свят и за дру­гите посредством игрите с предмети. Тя изгражда мрежа от аналогии и съответствия с конкретната действителност на телесния и мисловен опит за справяне и общуване.

Да бъдеш, да имаш, да правиш, да взимаш, да даваш, да обичаш, да мразиш, да живееш, да умираш – всички тези глаголи добиват смисъл единствено посредством играта. Детето ги проумява посредством своите забавни занимания на проба и грешка с нещата и живите същества. Всички те, а без съмнение и много други глаголи, биха останали за човешкото същество само мисловни абстракции и архаич­ни сетивни образи, ако преди това детето не е могло да се наслади на своята подвижност, играейки.

Играта винаги е надежда за удоволствие. Постигнато или не, то представлява опит със самия себе си, всеки път успешен и създаващ обновено себеосъзнаване, а понякога и познание за другите, дори ако „играчката завърши с плач­ка“, както се казва.

Както казах, детето проявява вкус към активните игри от шестмесечна възраст, следователно можем да наблю­даваме неговата игрова дейност. Трябва обаче да имаме предвид, че някои деца са способни да изпитват интензив­но удоволствие в привидно пасивни състояния. Удоволст­вието да слушат, да гледат, да усещат, да наблюдават за тях означава да играят или, ако щете – да се забавляват с възприятия, на които обръщат внимание и придават смисъл по силата на самата символна функция, която непрес­танно ги подбужда. Трябва да зачитаме подобни мигове на презареждане у такива привидно пасивни деца, които при други обстоятелства са въодушевени от игрите. Поня­кога те остават блажено неподвижни на плажа или върху някоя скала, задълбочено наблюдават морето или листата на дърветата в градината, цветята, птиците и облаците, слушат музика – не непременно инструментална, а музи­ката от звуците на живота.

Голямо удоволствие за децата е също да наблюдават работата на баща си, майка си, занаятчиите и работници­те. Това е пасивно, интелектуално, съзерцаващо, а поня­кога и вглъбяващо удоволствие. Телевизията дължи недо­верието към нея заради привидната пасивност на децата, които обичат да я гледат. За много родители това означава да си губиш времето, без нищо да вършиш. „Хайде, иди да си играеш“, казват те на детето, ако го заварят да на­блюдава как другите работят или да гледа телевизия. По­някога то им отговаря: „Защо? На мен така ми е приятно.“ Родителите обаче не го възприемат такова неподвижно и прехласнато. Според тях детето трябва да играе. Нека имаме предвид, че за всяко чувствително и умно дете е добре, а понякога дори много добре, да играе мълчаливо със себе си или с околните, в телесна и душевна хармония с пространството, отминаващото време, и потопено в об­становката, в която се чувства щастливо. Възрастните се страхуват от онова, което смятат за душевна празнота у децата си, вероятно защото в своите собствени мигове на бездействие не изпитват блаженство, а само нахлуване на тревоги и купища задължения. Те се опитват да избегнат подобно „отпускане“ на духа посредством развлекателни дейности, дори в периода, когато отиват на така наречена­та си „почивка“. През останалото време са заети с работна дейност. По този начин желанията, активно насочени към определена цел, не им позволяват да усещат остатъчната тревожност, свързана с всичко, което не върви особено добре в техния живот. Така те приписват състоянието на тревожност върху предполагаемото бездействие на детето си, което не върши нищо, но е цяло в слух, зрение и обо­няние, потопено в средата със своя буден дух.

Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –

„Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment