Детето и играта, част 1- от раждането до първата половин година

„Млъкни”…”Не пипай“…”Престани да шаваш” – непрестан­ни заповеди, с които някои деца са обсипвани от сутрин до вечер и които представляват всъщност забрани за изявата на желанието и търсенето на удоволствие. Тези заповеди изграждат основите на невротичната личност още преди втората година. Поради подчинена зависимост от възраст­ния, който е сляп и глух за жизнеността, търсеща изява и общуване, детето се оставя да бъде потиснато. То безмълв­но притаява в себе си желания, удоволствия и болки, за да стане „послушно“, т.е. безучастно и необщително.

За да чувстват сигурност, децата се нуждаят от ограни­чения, но само такива, които се отнасят за реални опасности и чието нарушаване би застрашило целостта на техния или чужд организъм. Това, че не може „да прави всичко“, което пожелае, не означава, че не може да изразява своите желания, радости и болки. Езикът предшества речта и я изпревар­ва—в мимиките, жестовете, действията на тялото и сетивата, както и в пасивността, която установява безмълвно съучастничество между детето и неговото обкръжение. Когато това общуване не се нрави на възрастните и те не понасят про­дължителните игри, присъщи на всяко жизнено дете преди възрастта на цялостното овладяване на речта, насилственото им потискане предизвиква нарушения в неговата психична и социална хармония, които ще се проявят в късното детство.

Всеки знае, че здравото дете е това, което се забавлява и може да се занимава или да изследва всичко, което му попадне подръка. Това, което се отнася за дете, оставено само, е валидно също и за детето сред други хора. Да го лишим от игра е все едно да го лишим от удоволствието да живее. Още на два и половина-три месеца игривите дейст­вия с ръцете, погледите, отчетливите и променливи звуци на пеленачето към майка му, баща му и близките, за негова радост и тази на разнежените му наблюдатели, карат него­вото лице да грейне, дишането му да се оживи, а промен­ливите му припявания издават неговото задоволство, макар и крайниците му да се движат във все още неопределени посоки. Моментите на предразположеност към игра след­ват удовлетворяването на нуждите след кърмене и смяна на пелените. Уморено от хубавата поредица игри след ве­черя, бебето затваря очи, майка му го полага в люлката и то заспива. При своето събуждане, още преди гладът да го е подтикнал да изкрещи спешните си нужди, здравото бебе започва да гука с отворени очи. То си припомня действи­ята, последвали предишното кърмене – зрителните, слухо­вите, осезателните и обонятелните образи на докоснатите предмети, хора и гласове, като се опитва да съживи тези възприятия за връзка с обкръжението. С все още непохват­ното си гърло то измисля своите първи „агъ“, своето гукане и едва доловими наченки на думи и песни, които му се иска да чуе отново и които си мисли, че преповтаря.

Ден след ден, съпътствано от подкрепата на нашето же­лание да се занимаваме с него за удоволствие, освен за оби­чайните му нужди, детето започва не само да разпознава близките си хора, но и всички дребни предмети наоколо, и най-вече ориентирите за общуване в познатото му прос­транство, допълващи неговата самоличност. Първите му играчки са предмети, които слага в уста, хвърля и после пак намира с радост, за да ги облизва и изследва, докато отново не ги захвърли с удоволствие. Тези начални игрови техники, пренесени върху достъпни дребни предмети, не напомнят ли всъщност удоволствието, което бебето изпит­ва от грижите на майката за него по време на редуващите се потребности на храносмилателна му система, от сученето до почистването на изцапаното дупенце?

Не е ли човешкото дете като почти всички останали но­вородени бозайници? Малките от други животински видове, изглежда, наистина си играят. Видрите например са толкова забавни, когато се пързалят по склоновете на заснежените хълмове, а младите жребчета и теленца обичат да подска­чат из ливадите още докато бозаят. Действията им обаче не са нито съзидателни, нито разнообразни, а повторяеми и сякаш подтикнати от нуждата от движение, присъща на потребностите на техния вид. Животните, които са домаш­ни любимци на човека и на които не се налага да търсят храна, обичат да играят не само докато са малки: котките например играят с движещите се предмети и показват голямо изящество в тази игра, която толкова ги увлича. Кучeтата се забавляват да гризат някой камък или топка, оказ­ващи съпротива на захващащата им челюст, и ако хвърлим предмет, те с радост и ловкост го улавят във въздуха или го търсят, за да го върнат обратно на хвърлящия. Тези жи­вотни имат игрова дейност, но тя не е особено многообраз­на; може да се каже, че е по-скоро еднотипна и присъща за техния вид. Котенцата явно се подготвят за бъдещата си роля на ловци на мишки, а кучетата си припомнят ловното преследване в услуга на своя господар – човека.

При малките на човека още от първите игрални зани­мания се наблюдават изобретателност и творчество, без никакво еднообразие. Именно когато детето е отпаднало, не играе, погледът му не е привлечен от нищо наоколо или е обхванато от продължителни повтарящи се жестове, без промяна в настроението, нито изобретателност, тогава разбираме, че страда от депресия по някаква неотдавнашна причина, или е в ранен стадий на зараждащо се разстрой­ство в общуването, макар и физическото му здравословно състояние да изглежда напълно задоволително.

Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –

„Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment