Взаимоотношенията в училище

Училищният живот дава възможност за обогатяване на опита, придобит в отношенията с хора, и създава поле за експериментиране в тази посока. Сред голям брой деца детето може да открие едно или две другарчета, които по-добре пасват на неговия специфичен характер, отколкото братята и сестрите му. Новите приятелства наред с останалите удоволствия позволяват на детето да промени и подобри ранни­те си взаимоотношения с братята и сестрите си, които може и да не са били напълно задоволителни. То може да е било агресивно към по-малкото или по-слабо братче или пък при­чината за нарушаване на нормалните взаимоотношения мо­же да е несъзнавано чувство за вина, породено от омразата и ревността. Това нарушаване може да продължи дори в зре­лия му живот. Това незадоволително състояние на нещата може да има дълбоко влияние върху чувствата и отношени­ята му към хората по принцип. Някои деца, както ни е извес­тно, не умеят да създават приятелства в училище. Те просто “ пренасят ранните си конфликти в нова среда. Други, които успяват да се откъснат от първите си емоционални затруд­нения и да създават приятелства в училище, често установя­ват, че новите приятелства подобряват връзката и отноше­нията с братята и сестрите им. Новите другарски взаимоот­ношения доказват на детето, че то може да обича и да бъде обичано, т. е. че любовта и доброто наистина съществуват. Това се възприема несъзнавано като доказателство, че детето може да възстанови щетите, които е нанесло на другите във въображението си или в действителност. Така новите приятелства спомагат за разрешаването на ранните емоцио­нални трудности, без човек да съзнава точната природа на ранните проблеми или пък начина на тяхното разрешаване. Всичко това дава воля и свобода на тенденциите за възста­новяване, като се намалява чувството за вина и се увеличава вярата в другите и в самия себе си.

Училищният живот създава възможност за по-ясно раз­граничаване на омразата и любовта, отколкото е било въз­можно в тесния семеен кръг. В училище можем да мразим някои деца или просто да не ги харесваме, а други да обича­ме. По този начин изтласканите чувства на любов и омра­за – изтласкани поради конфликта, откриван в това да мра­зиш любим човек – намират своят пълен израз в социално възприети форми. Децата се обединяват по различни начи­ни и си създават правила за това колко далеч могат да стиг­нат в израза си на омраза или неприязън към другите. Игрите и отборният дух се явяват регулиращ фактор в тези съюзявания и в израза на агресия.

Ревността и съперничеството за любовта и одобрението на учителя, колкото и да са силни, се изживяват в обстанов­ка, различна от тази на семейния живот. Общо взето, учите­лите са отдалечени по отношение чувствата на децата, вла­гат по-малко емоции в ситуацията, отколкото родителите, и освен това разпределят чувствата си върху много деца.

Текстът е откъс от книгата на Мелани Клайн „Любов, завист, благодарност“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment