Да бъдеш родител: да бъдеш майка

Ще разгледаме първо истинска връзка на обич между майката и нейното дете, каквато се развива, ако жената се е изградила като завършена личност с майчински инстинкт. Много нишки свързват отношението на майката с детето и с това, което тя е имала с нейната собствена майка. Много силно съзнавано и несъзнавано желание за собствени бебе­та съществува у всички малки деца. В несъзнаваните фан­тазии на малкото момиченце тялото на майка му е пълно с бебета. То си въобразява, че те са били поставени там от пениса на баща му, който за момиченцето е символ на ця­лата съзидателна енергия, сила и доброта. Това завладява­що чувство на възхищение към баща му и половите му ор­гани поради тяхната съзидателност и животворящи сили се придружава от настървено желание у момиченцето да има собствени бебета у себе си, които за него са най ценните придобивки.

Прост факт от ежедневието е играта на всички моми­ченца с кукли, които сякаш са техни бебета. Често детето демонстрира страстна привързаност към куклата, защото за него тя се е превърнала в живо и истинско бебе, другар и приятел, част от живота му. То не само я носи навсякъде със себе си, но и постоянно мисли за нея, започва деня си с нея и я оставя с неохота, ако го накарат да прави нещо дру­го. Тези преживени в детството желания продължават и в зрялата възраст на жената и неимоверно допринасят за за­силване на любовта, която бременната жена изпитва към съществото, растящо в корема и, и към бебето, на което дава живот. Задоволството, което изпитва, като ражда, об­лекчава болката от фрустрацията, изпитана в детството и, когато е искала да има бебе от баща си, но не е могла. Това дълго отлагано осъществяване на повратното желание пра­ви жената по-малко агресивна и засилва способността и да обича детето си. Освен това безпомощността на детето и нуждата му от майчински грижи изискват много повече лю­бов, отколкото може да се даде на друго човешко същест­во, и така майчинското любовно чувство и градивни тен­денции намират своя фокус. Някои майки, както ни е добре известно, използват тази връзка за задоволяване на собст­вените си желания, т. е. собственическите си стремежи, и насладата от факта, че има някой напълно зависим от тях. Такива майки предпочитат децата им да не се отделят от тях и не желаят те да пораснат и да си изградят собствени индивидуалности. При други безпомощността на детето събужда дълбоки желания за възстановяване, които произти­чат от различни източници и могат на този етап да се свър­жат с дългоочакваното бебе, което е заветното удовлетворе­ние на дълготрайните и копнежи. Благодарността към дете­то, което дарява майка си с възможността да го обича, подхранва тези чувства и води до отношение, при което първа­та грижа на майката е добруването на бебето, а собствено­то и удовлетворение се обвързва с неговото благоденствие.

Естеството на връзката на майката с децата и, разби­ра се, се променя с техния растеж. Отношението и към по-големите деца е в по-голяма или в по-малка степен повли­яно от отношението и към братята и сестрите и, братов­чедите и т. н. в миналото. Известни трудности в миналите и взаимоотношения могат да се намесят в чувствата й към собственото и дете особено ако то развива черти, които събуждат в нея тези трудности. .Ревността и съперничест­вото с братята и сестрите и е породило желание за смърт и агресивни фантазии, в които в ума си тя е наранявала или унищожавала роднините си. Ако чувството на вина и конфликтът, породени от тези фантазии, не са прекалено силни, има шанс да се разширят възможностите на възстановяването и в пълна сила да се задействат майчин­ските и чувства.

Основен компонент в отношението на майката към де­тето, изглежда, е способността и да се постави на мястото на детето и да погледне ситуацията през неговите очи. Възможността и да прави това с любов и съчувствие е нераз­ривно свързана, както вече видяхме, с чувството за вина и стремежът и да възстановява. Ако, от друга страна, чувст­вото за вина е прекалено силно, тази идентификация може да доведе до пълно себепожертвование от страна на майка­та, което е абсолютно вредно за детето. Добре известно е, че дете, отгледано от майка, която го залива от любов, без да търси нищо в замяна, израства като изключително егоистична личност. Липсата на способност за любов и съпри­частност у детето е до известна степен прикритие за твър­де силно чувство за вина. Прекалената привързаност от страна на майката засилва чувството на вина и не дава дос­татъчно свобода на собствените тенденции на детето да възстановява щетите, да прави саможертви и да развие истин­ско зачитане на другите.

Ако майката не е прекалено впримчена в чувствата на детето си и не се идентифицира прекомерно с него, тя има възможност с помощта на мъдростта си да насочва детето по най-благоприятния начин. Тогава тя изпитва пълно удо­волствие от способността да разширява развитието на де­тето си – удоволствие, подхранвано от фантазиите и да прави за детето си това, което майка и е правила за нея или и се е искало да прави. Като постига това, тя се отблагодарява на майка си и лекува раните, които във фантазиите си е нанасяла на децата на майка си, а това на свой ред смекчава чувството на вина.

Способността на майката да обича и да разбира децата си се проверява най-вече когато те достигнат юношеска въз­раст. В този период обикновено децата са склонни да се отдръпнат от родителите си и до известна степен да се ос­вободят от детската си привързаност към тях. Стремежът на юношите да търсят нови любовни обекти създава из­ключително болезнени ситуации за родителите. Ако май­ката има силни майчински чувства, тя може да остане не-разколебана в любовта си и да бъде търпелива и разбира­ща, да дава съвети и да оказва помощ, когато е необходи­мо, и въпреки това да позволи на децата си сами да разрешат проблемите си, като при това е в състояние да направи всичко това, без да иска нищо за себе си. Това обаче е въз­можно само ако способността и за обич се е развила така, че тя може да се идентифицира както със собственото си дете, така и с мъдрата си майка, която е съхранила в душа­та си.

Чувствата на майката към децата и променят характе­ра си, когато децата пораснат, създадат си свой собствен живот и се освободят от старите връзки. Тогава любовта и намира много различни начини да се прояви. Може да се окаже, че в техния живот няма отредена голяма роля за нея. Тя би могла да изпитва удоволствие от факта, че съхранява любовта си за момента, в който децата й изпитат нужда от нея; така тя несъзнавано усеща, че им дава сигур­ност, и завинаги си остава майката от ранните дни, чиято гръд им е доставила първите удоволствия и която е задово­лявала всичките им нужди и желания. В тази ситуация май­ката изцяло се идентифицира със собствената си доброже­лателна майка, чието влияние и защита завинаги са се запечатали в ума и. Същевременно тя се идентифицира и със собствените си деца – във фантазиите си сякаш тя отново е дете и като децата си има добра и всеотдайна майка. Не-съзнаваното на децата често съответства на несъзнаваното на майката и независимо от това дали често се възползват от това предоставено им хранилище на любов, те обикно­вено извличат вътрешна увереност и комфорт от знанието, че тази любов съществува.

 

Текстът е откъс от книгата на Мелани Клайн: „Любов, завист, благодарност“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment