Скорошно проучване на SOFRES („Le Figaro Magazine“ от 4 май 1996 г.) по повод възгледите на младите за брака, е представило малко противоречиви числа. Ако за голяма част от тях (50%) бракът остава небходима институция, която биха пожелали за себе си (59%), която „затвърждава любовта“ (55%) и задължава към вярност (88%), то същите тези млади хора (66%) в замяна считат, че законът не трябва да прави разлика между семейните и несемейните двойки, че ако все още не са женени, то е защото са много млади (67%) от неженените младежи, които съставляват (95%) от анкетираната група) и най-вече – че основното достойнство на брака е да бъде „съюз, който може да бъде разтрогнат с простото съгласие на двете страни“ (57%)!
Разривът на двойката и бащиният образ
Ако човек се поразмисли върху тези парадоксални резултати, те се обясняват с противоречивата човешка същност. Човешкото същество за щастие се стреми към един идеал, който по дефиниция не може да бъде достигнат, но с лекота отстъпва пред принципа на реалността. Ако целта е висока, а нейната реализация е невъзможна, реалността в края на краищата взема връх.
Трудностите на модерното битие, ангажираността на майките извън семейството, продължителното придвижване с транспорта и пр., – всичко способства, така е, за ограничаване на времето, предназначено за семейния живот. До такава степен, например, че има бащи, които виждат децата си само през уикенда – вечер те се прибират късно, когато децата са си легнали. Би могло да се предположи, че тази кратковременност усилва връзката на родителската двойка и придава стойност на моментите и, прекарани заедно. Не винаги е такъв случаят. Често материалните притеснения благоприятстват едно „затваряне“ на двойката, която се опитва да съхрани редките мигове на съвместен живот около децата, в ущърб на своя личен живот. А въпросната ,,психологическа“ реалност, не по-малко притискаща от материалната, допринася в голяма степен за тази, почти в химическия смисъл на думата, „развръзка“, каквато е раздялата. Развръзка фактическа, на една не по-малко реалистично изпитвана несгода, въпреки че, разбира се, арсеналът от чувства, емоции, терзания и обещания влиза в игра. Може би подобно мнение ще се стори парадоксално – обкръжението, значи, било двигател на типа отношения, които двойките приемат да следват? И да, и не. Днес в нашето общество психологическите и материалните фактори се съюзяват срещу процеса на индивидуа(лиза)ция и благоприятстват двустранните съюзи. Не бива да се смесва живота в семейството в широкия смисъл на думата и живота на двойката. Традиционното патриархално семейство в разширен състав, включващо баби и дядовци, и даже странични сродници, на практика изчезна от нашите западни общества. Ала не би трябвало да се мисли, че животът в този разширен модел на семейства е водел до срастване на двойките, които са участвали в него. Точно обратното – разширяването на тясно семейния хоризонт, разпределението на практическите задачи, накратко – разнообразието, до което той е водел, е позволявало на индивида да се развива много повече, отколкото в една двустранна връзка. Ето защо ще си позволя риска да изложа тук хипотезата, че свеждането на семейството до двойката подтиква към нейния разрив. И по моему този разрив върви ръка за ръка със залеза на бащиния образ.
Ще опитам накратко да се обоснова. Смятам всъщност, че идеалът за изключителност, дори за преданост във връзката, който откриваме във вече цитираната анкета, е повече „женски“, отколкото „мъжки“, ако тези термини все още имат някакъв смисъл. Двустранната връзка, както вече видяхме, се изгражда по модела на отношението майка-дете. Наистина, тя представлява пример за здрава и силна връзка, но също – и опасност от задушаване, ако не се отвори към външния свят. Обаче, огледайте се наоколо – в наше време съществува тенденцията именно такъв тип връзка да показва своя превес както в политическата, така и в икономическата област. В този смисъл, психологическата и материалната реалности тук намират някаква аналогия, чиито вредни резултати достигат връхна точка в съвременното семейство. А единственото разрешение на това състояние на нещата, което съвременните двойки са намерили, е физическата развръзка – раздялата. И тази развръзка печели даже сред кръгове, които традиционно са отговаряли по друг, духовен – даже интелектуален – начин на неудобствата от двустранната конфронтация. Последицата от всичко това е едно същинско разцепване между сърцето и разума. От една страна, всъщност идеалът продължава да съществува, да се усилва и да се отдалечава, от друга, реалното възобновява прерогативите си, разширява своята област, укрепва диктата си. Любовта гласува, но парите управляват.
Детето обаче е продукт на любовта, независимо от раздялата на родителите си, продължава да въплъщава идеала идеал, на когото то често се явява последно убежище. Ето защо родителите се разделят, но въпреки разногласията си, желаят да предпазят детето и с тази цел да запазят предходното родителско единство. Няма обаче обективен довод раздялата да разреши проблема на детето повече, отколкото този на родителите. Дори напротив (но може би това даже е за добро) – раздялата разкрива, изважда на показ проблеми, свързани с авторитета, които преди са оставали скрити. Ето защо много разделени двойки са принудени да преразгледат отново онова съгласие, което са поддържали в името на благото на децата си.
Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“
Автор:
No Comments