Раздялата на родителите и родителският авторитет

 

Скорошно проучване на SOFRES („Le Figaro Magazine“ от 4 май 1996 г.) по повод възгледите на младите за брака, е представило малко противоречиви числа. Ако за голяма част от тях (50%) бракът остава небходима институция, която биха пожелали за себе си (59%), коя­то „затвърждава любовта“ (55%) и задължава към вяр­ност (88%), то същите тези млади хора (66%) в замяна считат, че законът не трябва да прави разлика между семейните и несемейните двойки, че ако все още не са женени, то е защото са много млади (67%) от неженени­те младежи, които съставляват (95%) от анкетираната група) и най-вече – че основното достойнство на брака е да бъде „съюз, който може да бъде разтрогнат с прос­тото съгласие на двете страни“ (57%)!

 

Разривът на двойката и бащиният образ

 

Ако човек се поразмисли върху тези парадоксални резултати, те се обясняват с противоречивата човеш­ка същност. Човешкото същество за щастие се стреми към един идеал, който по дефиниция не може да бъде дос­тигнат, но с лекота отстъпва пред принципа на реал­ността. Ако целта е висока, а нейната реализация е не­възможна, реалността в края на краищата взема връх.

Трудностите на модерното битие, ангажираността на майките извън семейството, продължителното прид­вижване с транспорта и пр., – всичко способства, така е, за ограничаване на времето, предназначено за семей­ния живот. До такава степен, например, че има бащи, които виждат децата си само през уикенда – вечер те се прибират късно, когато децата са си легнали. Би мог­ло да се предположи, че тази кратковременност усилва връзката на родителската двойка и придава стойност на моментите и, прекарани заедно. Не винаги е такъв случаят. Често материалните притеснения благопри­ятстват едно „затваряне“ на двойката, която се опитва да съхрани редките мигове на съвместен живот око­ло децата, в ущърб на своя личен живот. А въпросната ,,психологическа“ реалност, не по-малко притискаща от материалната, допринася в голяма степен за тази, почти в химическия смисъл на думата, „развръзка“, как­вато е раздялата. Развръзка фактическа, на една не по-малко реалистично изпитвана несгода, въпреки че, разбира се, арсеналът от чувства, емоции, терзания и обещания влиза в игра. Може би подобно мнение ще се стори парадоксално – обкръжението, значи, било двига­тел на типа отношения, които двойките приемат да следват? И да, и не. Днес в нашето общество психоло­гическите и материалните фактори се съюзяват сре­щу процеса на индивидуа(лиза)ция и благоприятстват двустранните съюзи. Не бива да се смесва живота в семейството в широкия смисъл на думата и живота на двойката. Традиционното патриархално семейство в разширен състав, включващо баби и дядовци, и даже странични сродници, на практика изчезна от нашите западни общества. Ала не би трябвало да се мисли, че животът в този разширен модел на семейства е водел до срастване на двойките, които са участвали в него. Точно обратното – разширяването на тясно семейния хоризонт, разпределението на практическите зада­чи, накратко – разнообразието, до което той е водел, е позволявало на индивида да се развива много повече, отколкото в една двустранна връзка. Ето защо ще си позволя риска да изложа тук хипотезата, че свеждане­то на семейството до двойката подтиква към нейния разрив. И по моему този разрив върви ръка за ръка със залеза на бащиния образ.

Ще опитам накратко да се обоснова. Смятам всъщ­ност, че идеалът за изключителност, дори за преда­ност във връзката, който откриваме във вече цити­раната анкета, е повече „женски“, отколкото „мъжки“, ако тези термини все още имат някакъв смисъл. Дву­странната връзка, както вече видяхме, се изгражда по модела на отношението майка-дете. Наистина, тя представлява пример за здрава и силна връзка, но също – и опасност от задушаване, ако не се отвори към външния свят. Обаче, огледайте се наоколо – в наше време съществува тенденцията именно такъв тип връзка да показва своя превес както в политическата, така и в икономическата област. В този смисъл, психологичес­ката и материалната реалности тук намират някаква аналогия, чиито вредни резултати достигат връхна точка в съвременното семейство. А единственото раз­решение на това състояние на нещата, което съвре­менните двойки са намерили, е физическата развръзка – раздялата. И тази развръзка печели даже сред кръ­гове, които традиционно са отговаряли по друг, духо­вен – даже интелектуален – начин на неудобствата от двустранната конфронтация. Последицата от всичко това е едно същинско разцепване между сърцето и раз­ума. От една страна, всъщност идеалът продължава да съществува, да се усилва и да се отдалечава, от друга, реалното възобновява прерогативите си, разширява своята област, укрепва диктата си. Любовта гласува, но парите управляват.

Детето обаче е продукт на любовта, независимо от раздялата на родителите си, продължава да въплъщава идеала идеал, на когото то често се явява последно убежище. Ето защо родителите се разделят, но въпре­ки разногласията си, желаят да предпазят детето и с тази цел да запазят предходното родителско един­ство. Няма обаче обективен довод раздялата да раз­реши проблема на детето повече, отколкото този на родителите. Дори напротив (но може би това даже е за добро) – раздялата разкрива, изважда на показ пробле­ми, свързани с авторитета, които преди са оставали скрити. Ето защо много разделени двойки са принудени да преразгледат отново онова съгласие, което са под­държали в името на благото на децата си.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment