Отхвърляне, изключване, самота

Никога толкова, колкото през периода на юношес­твото, погледът няма да господства с такава тежест. Ето защо той се превръща в дискриминационен фактор сред юношите. Не само че т. нар. look придобива нео­спорима значимост за по-голяма част от тях, но и за останалите, симпатия и антипатия най-често произ­тичат от същото повърхностно естество. Не мисля, че съм пристрастен, а впрочем и самите юноши си го признават и изпитват облекчение да могат да говорят за това. Причината е, че думите имат други предим­ства (те отиват отвъд привидностите), но притежа­ват и неудобства (ангажират повече), което обяснява защо на тази възраст е свойствено да се предпочита погледът пред тях. Този тип на „зрителна“ дискрими­нация води до сегрегации, които са болезнени. Още в семейството някакво чувство за отхвърленост, за изключеност може да се породи в главата на младежа, в резултат на съвсем безобидни наглед забележки.

Патрисиа, на 12 и половина години, е отглеждана сама от майка си, с която досега е имала съвсем идилични отношения. Преждевременно развита и много надарена в музиката, Патрисиа изцяло е удовлетворявала майка си, която е музикантка. За жалост майката (и тя самата в терапия) не понася добре пубертета на дъщеря си, тя даже й отправила малко недодялана забележка от сорта на: „Сега ти вече няма да си моето малко момиченце, както преди.“ Тази забележка дъл­боко разтърсила Патрисия, която не съумяла непосредствено да говори за това. Ще са пот­ребни много консултации, за да се възстанови диалогът, но въпросният епизод ще остане паметна дата, тази на началото на юношеството за Патрисиа.

Далеч по-тежки са отхвърлянията и неприемането в училищната среда. Механизмът им обаче е прост, но очевидно остава неразбран от засегнатите лица. Кла­сът образува група, която се подчинява на определени закони. Така интеграцията се извършва автоматичес­ки между съученици, които се разпознават помежду си. Пристига нов човек – от страна на групата той е подложен на един класически изпитателен срок. Ако има някакъв проблем у новодошлия (или ако социални­те среди са много различни, например) той ще бъде отхвърлен толкова по-жестоко, колкото на всяка цена се стреми да се интегрира. Причината е, че групата трудно понася различието, колкото и повърхностно да е то. И ако се разпитат членовете на подобна група, те ще уверяват в своята чистосърдечност, даже в добри­те си намерения – те закачали новодошлия или отхвърления, именно за да го накарат да реагира и в никакъв случай поради злост! Всъщност, най-вече ако чувстват известно сходство с новоприсъединилия се, членовете на групата особено ще се страхуват самите те да не бъдат изключени. И единствено намесата на шефа на групата (т. нар. лидер в психологическата терминоло­гия) или тази на някой възрастен може да направи нещо за „натрапника“. При условие, разбира се, че последният наистина пожелае да говори за това.

Подобен род събития предизвикват не малко прис­тъпи на „мрачно настроение“, а понякога, в някои слу­чаи – даже истинска патология, чиято първопричина се намира в училищната среда и трябва да се издири на всяка цена. Най-често юношата се е изолирал в своята самота (тук за малко щях да вметна думата „просто“, дотолкова проблемът е обичаен през юношеството). Обстоятелството, че с посредничеството на специа­лист, юношата ще може да говори, ще допринесе голя­мо облекчение за състоянието му, което инак би могло да се превърне в критично.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.