Кражбите

Децата, които крадат са неприятен проблем за ро­дителите.

Ето например майка, която има три на доста близка възраст — момче на седем и две момичета на шест и на четири години. Тя пише: „Големият се учи добре и се държи прилично в училище. Вкъщи се проявява като много разумен за възрастта си. Но започна да краде – флумасте­ри в училище, батерийки от баба си, писалки от приятеля си. Когато го питам защо прави така, отвръща: „защото са нови и красиви „. Как -завършва тя-да реша този проб­лем без много шум? „.

Мисля, че щом детето е вече на седем години, е трудно да се мине без много шум. Искам да отговоря по-подробно на тази жена. Тя има две дъщери и едната е само с година по-малка от момчето. Навярно майката, може би несъзна­телно, се е държала с тях като с близнаци, не е изключено да са се държали така и те. И половата разлика се е забелязала твърде късно при сина, който е по-голям само с една година от сестра си – тъй като децата откриват половите различия към тригодишна възраст. Възможно е околните да са се възхищавали много от малката му сестра, от новородената“, когато той е бил на една година. Тогава го е понесъл, обаче сега, като реакция, има нужда от „красиви, нови“ предмети, за да се чувства по-ценен, по-красив, по-важен от нея. Но на седем години, което е вече социална възраст, кражбата е сериозно нещо. Жената не ни казва дали е разговаряла по въпроса с бащата. Във всеки случай смятам, че трябва винаги да се връщат откраднатите предмети, като се води и детето. То сигурно ще иска да се скрие зад нея. Тя обаче да го заведе и да настоява.

Да не го унижава прекалено пред учителя, пред семейс­твото на окраденото другарче илимзед бабата, но да му обясни: „Ще дойдеш с мене да върнеш вещите, защото ръ­цете ти са направили нещо, което главата ти на умно момче не би желала да направи. Да, ти беше малък. Сестричката ти нямаше „шапчица“ и беше красива. Всички й се възхи­щаваха. Може би ти си се почувствал по-грозен. Ала това не означава, че сега не си в състояние да схванеш – не може и не бива да вземаш вещите на другите. Сигурно няма да си доволен, ако някой посегне на твоите неща“. Много въз­действа на децата и когато им се каже: „Ами ако някой по­лицай почука на вратата и извика: „Госпожо, идвам да арес­тувам съпруга ви, защото е крадец!“ или „Госпожо, идвам да ви арестувам, защото сте крадла!“, какво ще си помислиш тогава? Ще те е срам. Е, аз, майка ти (ако има баща, и баща ти) се срамувам(е) от онези в семейството, които вършат ло­ши работи. Ти вече не си малък. Трябва непременно да се поправиш, да си командваш ръцете – щом изпиташ желаде откраднеш, сложи си ги зад гърба. И скоро ще можеш да ми кажеш: „Мамо, победих ръцете си, те искаха да вземат нещо“. Тоест наистина е добре да се вдигне малко шум.

От друга страна, в състояние ли е детето да направи разлика между „ вземам “ и „ крада „?

Съвсем не.

Често на две-тригодишна възраст те събират в су­пермаркетите всичко, до което достигат. Не е толкова сериозно. Но би ли могло да им се обясни все пак, че не бива да постъпват така?

Необходимо е такива прояви да се вземат на сериозно, още докато детето е съвсем малко. Не да му се удря шамар (то не трябва да се унижава никога), а като се шляпне по грабливата ръка и му се каже: „Сигурен съм, че ръката ти е успяла да те измами. Тя е като кучешка муцуна, вкопчва се в каквото й падне. Не бива да й позволяваш. Човек трябва да си командва ръцете“. И да се върне предметът. Даже и да изпитва неудобство, майката е длъжна да го направи.

Друго писмо с много интересен увод за поведението спрямо децата изобщо. Жената пише: „Важното е да пом­ним, че детето не ни принадлежи, а принадлежи на общес­твото и ще започне да се изгражда след десетина години. Самостоятелното дете, което е възпитано да уважава себе си, а, значи, и другите, бързо разбира отговорността си към обществото и света „. И тя ви пита какво мислите за метода на Нийл. Според него трябвало да се награжда­ва детето, което краде, защото, щом краде, е нещастно и като го награждаваме, му показваме, че го обичаме. Дос­та е различно от казаното от вас.

Мисля, че този метод цели по-скоро да подтикне към размисли родителите, които не знаят, че кражбата е компен­сация, липса. Ала погледнато така, винаги нещо ни липсва!

Освен това наистина е много добре малкото да се чув­ства обичано, дори ако краде, защото то се приспособява към живота и към законите на възрастните благодарение на любовта. Но всъщност детето, което краде, обикновено не обича да крадат от него. (Изключвам особените случаи—де­цата, на които им е все едно, че другите им отнемат вещите. Те не разбират, че крадат, тъй като са доволни и когато им вземат нещо. Тук няма да е доволна майката, ако изчезнат чантата и тетрадката на детето й.) Ала от момента, в който малкият човек придобие чувство за собственост — някъде около четири години, — може да му се създаде и чувството, че кражбата е забранена. Това трябва да се направи разум­но и смятам, че ще го възпитате по-скоро като му обясните спокойно принципа на размяната и после се разсърдите, ако краде, отколкото, като го награждавате. И, естествено, дай­те му да разбере, че искате да го изградите като човешка същество, подчиняващо се на същите закони като другите, защото го обичате.

Досега не говорихме за определена възраст. Ето кон­кретния случай на едно четиринайсетгодишно момче, кое­то от няколко години сякаш изпитва потребност да кра­де. Майката пише: „Аз и баща му обяснихме, че да взема чужди неща, е кражба, че е лошо, че и за него ще е много опасно, ако продължи да го върши. Нищо не помага. Стра­хувам се да не се задълбочи сериозно този навик“. Тя уточ­нява, че той е единствен син и вкъщи не създава проблеми.

Не създава проблеми? Обича ли да моделира, да кон­струира, да майстори, да работи?

Още от малък се развива бързо…

Да, може би в говора и мисленето, но тази нужда да взе­ма и да взема, още и още… Разбира се, детето усвоява речта, като взема – взема думите. В детската градина продължа­ва да се учи, като взема откритото от другите. Ала после идва възрастта, в която започва да открива, да изнамира, да конструира, да работи с ръцете. Точно в този момент, в който самото то майстори и създава, изчезва потребността да взема.

В писмото се споменава, че това момче, което физичес­ки изглежда почти като млад мъж, духовно още си е едва ли не бебе, малко размисля, не поема инициатива.

Донякъде обратното на онова, което е бил на осем го­дини – първи в класа, с развито и изобретателно мислене.

Значи няма заложби на крадец. Това връщане назад е ста­нало на осемгодишна възраст. Навярно в семейството му се е случило нещо, което обяснява защо у него е изчезнал по­ривът да бъде отговорно момче, осъзнаващо достойнството си. Може би причината е в бащата или в отношенията меж­ду бащата и майката.

Тя наистина пише: „ От друга страна, аз имам големи проблеми с мъжа ми…

Така ли?

…но все пак това не може да докара детето ми до та­кова поведение…

Може, естествено!

…или аз вече нищо не разбирам

Да, точно така! Отнето му е мечтаното достойнство на бъдещ мъж по подобие на бащата, откакто е усетил, че май­ката страда заради него. Поради тези затруднения детето е заплашено от бъдещи морални опасности. Трябва родите­лите да проумеят това. Най-напред да осведомят момчето. И майката да накара сина си да почувства, че дори тя да има недоразумения със съпруга си, той е зачитан от обществото мъж, че даже и да го критикува като съпруг, детето може да му се довери, да се идентифицира с него. И накрая, мисля, че то скучае в този дом с проблеми, където майката се оп­лаква от бащата, че се нуждае да се отдели от конфликтната двойка, да отиде в пансион.

Ако тази майка обича сина си, трябва да промени по­ведението си към него. Той може да бъде подготвен за това заминаване чрез психотерапия, стига да съществува такъв кабинет в техния район. Защото ми се струва, че не върви на добре – до осем години е бил интелигентен и работлив. Сега е пасивен и хитрува, за да се сдобие лесно с всичко, което иска. Но не е горд със себе си и няма приятели. Спо­деленото от нея показва, че той живее безинициативно, като бебето на мама, която пък обезличава бащата в очите му. Това го потиска. Кражбите са не друго, а компенсация за унижението у дома. На неговата възраст още е възможно поради незрелостта му да се събуди, да започне да използва интелигентността си, за да успее, но като смени обкръже­нието, без да се безпокои за друго освен за себе си, сред приятели на същата възраст. Виждала съм подобни случаи, в които отделянето на юношата със затормозено развитие помага на двойката да се възстанови или поне да не нанася с разпадането си щети върху психиката на първото дете – и като следствие — и на другите деца. Сега майката се тормо­зи отвътре и крие кражбите на сина от бащата. Тези деяния продължават няколко години. Никога не е заставяла детето да върне откраднатото. Тя, уви… е съучастничка като много майки, които се задоволяват да морализират на думи и да бездействат.

Повтарям, на четиринайсет години момчето е пред мо­рална опасност, може би вече е изпаднало в отчаяние. Ако то не приеме нито пансиона, нито психотерапията, ще тряб­ва тя да отиде на консултация, за да промени собственото си възпитателно поведение и да спаси семейството си от пропадане.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто: „Когато се появи детето“.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.