Самостоятелност или послушание?

Две момиченца, на четири и половина и на две години, са много свити и чувствителни – но не това притеснява майката тя смята, че като растат и общуват с други деца в детската градина, всичко ще отшуми, Нейният проблем е, че голямата е склонна да се доверява на всеки срещнат на улицата може да тръгне след когото и да е. Нашата слушателка разказва конкретен случай – един ден излизали от пощата и минаваща жена попитала дъщеря й: „ Искаш ли да дойдеш с мене?”,  а малката я последвала веднага. То­гава жената и казала: „ Слушай, не бива да тръгваш така след всеки!’’ .По-късно имало и друго подобно преживява­не. Майката се безпокои и пита как да накара дъщеря си да разбере, че не трябва да се доверява на случайни хора.

Не смятам, че може да бъде накарана да разбере. Вероят­но след раждането на сестричката връзката и с майката не е достатъчно гъвкава.

Още нещо – малката не смее да се противопостави. Тя е свито дете, възпитана е (или е склонна) да бъде прекалено покорна на майка си. Мисля, че майката може да започне да променя ситуацията, като не и налага всичко директно и не изисква сляпо подчинение. Защото дъщерята е като сляпа, подчинява се сляпо на майка си. Тръгва след всекиго, поне­же е възприела стил на подчинение, на пълна зависимост от майка си. Не е достатъчно самостоятелна. Майката би могла да и помогне например, като я пита всеки път, когато и поднася нещо за ядене: „Искаш ли от това?“, за да може детето да каже „не“ или пък, че желае друго. Още по-добре е да я остави да си взема сама. Да и позволи да проявява лична инициатива, която може би няма да съвпада с нейни­те собствени предпочитания.

Същата жена ни е писала отново на другия ден, за­щото е забравила да спомене нещо за дъщеря си – като била по-малка я водели в парка, другите майки и баби я привличали повече от децата на нейната възраст. В дет­ската градина седи винаги до учителката и не иска да иг­рае с връстниците си.

Не вярвам на думата „винаги“! Мисля, че това е започ­нало, когато майката е била бременна с малката сестра или след раждането и – по-скоро като е била бременна. Децата чувстват, че майката, която очаква бебе, е „жизнено“ привлечена от друго дете. Тогава поради известна предпазливост стават сдържани към нея и търсят някого, чиято жизненост е достъпна за тях. Това е или, ако тя вече се е държала преди бременността на майка си, е било, защото не се е срещала достатъчно с деца. Бебето го тегли към другите бебета – има нужда да е заедно с тях и онзи, който се грижи за него, може да го оставя да опитва съвместни игри, без да се притеснява.

Ето още един аспект на същия проблем. Ние често разговаряме за семейства с две, три, четири, пет деца, но мнозина ви молят да поговорите и за единствените деца. Като машата, която пише: „ Имам дъщеря на четири годи­ни и половина, която сякаш прави всичко възможно, за да си остане бебе колкото може по-дълго. Държи си непрекъс­нато кърпичка под брадичката. Когато е с други деца, не се заиграва с тях. Стои тихо в ъгъла. Конкретният въпрос е следният: „Как да се постъпи, за да се помогне на единственото дете да се отдели малко от родителите си, да се заинтересува от другите – и особено от децата на не­говата възраст, за да постигне някаква хармония?“.

Ако не са започнали отрано, сега, когато момиченцето вече е на четири години и половина, е доста трудно. Тряб­ва да кажа, че единствените деца обикновено са нещастни, Впрочем изненадващо е, че родители, които са били единствени деца, често искат да имат няколко. А децата от мно­годетни семейства, особено първородните, желаят да имат едно, защото са страдали от задълженията си към по-мал­ките, от отговорността си на най-големи. В общността на децата съществува очарование, което не може да бъде заме­нено от никой възрастен.

Мисля, че родителите на това дете не са му осигурили остатъчно рано общуване с негови връстници, а самите те своя страна не са поддържали кой знае колко контакти с зрастни. Ако родителите на единствено дете се срещат с и родители, то пренася върху тях връзката с майката, с щата и си играе с техните деца. Но, изглежда, в случая са-родитсли се държат като родители на единствено дете. оже да имаш само едно дете и в същото време да си много ощителеи. Струва ми се, че тази жена изпитва проблеми при общуването с други жени, откакто има бебе. А всяко дете – особено единственото, понеже майката разполага с повече време – би трябвало още от люлката да контактува с другарчета. Самата майка следва да посещава приятелки със или без деца или в къщата поне да има животни – да кипи от игри, песни, радост, движение, живот. И детето да не се превръща за двамата родители в център на вселената.

Тя казва, че винаги се е отнасяла с дъщеря си според възрастта и, но при бащата не е така: „ Съпругът ми се занимава много с нея, само че се държи като с по-голя­ма „. И слушателката се пита дали не е някаква реакция на детето това, че се стреми да остане бебе колкото е възможно по-дълго. Смятате ли, че предположението и е правилно?

Не знам. Но не мисля и че тя се е отнасяла с дъщеря си като с дете на нейната възраст. Защото на четири и поло­вина – дори от три години – момиченцето обича да прави вкъщи същото, каквото прави мама: да бели зеленчуци, да оправя леглата, да лъска обувките, да тупа килимите или да чисти с прахосмукачка, да мие чиниите, да пере и да глади… Обича също да върши всичко, което върши бащата. Струва ми се, че тази майка, без да си дава сметка, се е държала дъл­го време с дъщеря си като с дете на две-две и половина годи­ни и трудностите идват оттук. Може би, ако отсега нататък канят по-често момиченца с родителите им, ако и те се сре­щат повече с възрастни (например през следващата вакан­ция, стига да имат възможност), вместо да живеят затворени в семейния си кръг, ще помогнат на детето да стане по-мал­ко зависимо. Но повтарям, че на четири години и половина това вече е проблем. Защото то трябва още във възрастта на прохождането да започне да общува с други деца и да бъде оставено да проявява свободно инициатива, подпомагано с думи, с мило внимание и поощрения от родителите.

Един съвет за всички родители на единствено дете: за да не бъде то много нещастно – понеже вие казахте току-що, че единственото дете е нещастно, му е необходимо да се среща с приятели, да ходи при тези, които го канят, и то да ги кани. Да се учи да се справя само вкъщи. И нямапо-лошо за малкото човече от това, а често с единстве­ното дете става точно така – да бъде център на интере­сите на родителите!

Да, то може да обича и да се грижи за растения, при въз­можност и за домашни животни. Да не е куче, ако живеят на по-висок етаж, а котка, хамстер или декоративни рибки, канарчета. Казвам „канарчета“, двойка, която може да има малки. Да кипи от движение, общуване и живот, който дете­то да наблюдава, след като няма братя и сестри.

Ако ви разбирам правилно, вие сте привърженичка на многобройното семейство?

Не многобройно. Но три деца е добре. Те са щастливи, когато са трима приятели – братя и сестри на близка въз­раст. Ако са двама, често са настръхнали един срещу друг, другото е единственото дете. Трима в едно семейство са вече малко племе, което се отбранява, застава като един, щом родителите упрекнат някого от тях – а това е прекрас­но, нали? Като са далеч от майката и бащата, са единни, двамата защитават третия, впрочем възможно е и да го на­падат. Но същественото е, че могат да имат свой малък со­циален живот. Никак не е забавно да си единствено дете и да израснеш самотен сред родители, дядовци и баби. Тежко е за сърдечния живот, дори да е по-леко в материалния.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто: „Когато се появи детето“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment