Две момиченца, на четири и половина и на две години, са много свити и чувствителни – но не това притеснява майката тя смята, че като растат и общуват с други деца в детската градина, всичко ще отшуми, Нейният проблем е, че голямата е склонна да се доверява на всеки срещнат на улицата може да тръгне след когото и да е. Нашата слушателка разказва конкретен случай – един ден излизали от пощата и минаваща жена попитала дъщеря й: „ Искаш ли да дойдеш с мене?”, а малката я последвала веднага. Тогава жената и казала: „ Слушай, не бива да тръгваш така след всеки!’’ .По-късно имало и друго подобно преживяване. Майката се безпокои и пита как да накара дъщеря си да разбере, че не трябва да се доверява на случайни хора.
Не смятам, че може да бъде накарана да разбере. Вероятно след раждането на сестричката връзката и с майката не е достатъчно гъвкава.
Още нещо – малката не смее да се противопостави. Тя е свито дете, възпитана е (или е склонна) да бъде прекалено покорна на майка си. Мисля, че майката може да започне да променя ситуацията, като не и налага всичко директно и не изисква сляпо подчинение. Защото дъщерята е като сляпа, подчинява се сляпо на майка си. Тръгва след всекиго, понеже е възприела стил на подчинение, на пълна зависимост от майка си. Не е достатъчно самостоятелна. Майката би могла да и помогне например, като я пита всеки път, когато и поднася нещо за ядене: „Искаш ли от това?“, за да може детето да каже „не“ или пък, че желае друго. Още по-добре е да я остави да си взема сама. Да и позволи да проявява лична инициатива, която може би няма да съвпада с нейните собствени предпочитания.
Същата жена ни е писала отново на другия ден, защото е забравила да спомене нещо за дъщеря си – като била по-малка я водели в парка, другите майки и баби я привличали повече от децата на нейната възраст. В детската градина седи винаги до учителката и не иска да играе с връстниците си.
Не вярвам на думата „винаги“! Мисля, че това е започнало, когато майката е била бременна с малката сестра или след раждането и – по-скоро като е била бременна. Децата чувстват, че майката, която очаква бебе, е „жизнено“ привлечена от друго дете. Тогава поради известна предпазливост стават сдържани към нея и търсят някого, чиято жизненост е достъпна за тях. Това е или, ако тя вече се е държала преди бременността на майка си, е било, защото не се е срещала достатъчно с деца. Бебето го тегли към другите бебета – има нужда да е заедно с тях и онзи, който се грижи за него, може да го оставя да опитва съвместни игри, без да се притеснява.
Ето още един аспект на същия проблем. Ние често разговаряме за семейства с две, три, четири, пет деца, но мнозина ви молят да поговорите и за единствените деца. Като машата, която пише: „ Имам дъщеря на четири години и половина, която сякаш прави всичко възможно, за да си остане бебе колкото може по-дълго. Държи си непрекъснато кърпичка под брадичката. Когато е с други деца, не се заиграва с тях. Стои тихо в ъгъла. Конкретният въпрос е следният: „Как да се постъпи, за да се помогне на единственото дете да се отдели малко от родителите си, да се заинтересува от другите – и особено от децата на неговата възраст, за да постигне някаква хармония?“.
Ако не са започнали отрано, сега, когато момиченцето вече е на четири години и половина, е доста трудно. Трябва да кажа, че единствените деца обикновено са нещастни, Впрочем изненадващо е, че родители, които са били единствени деца, често искат да имат няколко. А децата от многодетни семейства, особено първородните, желаят да имат едно, защото са страдали от задълженията си към по-малките, от отговорността си на най-големи. В общността на децата съществува очарование, което не може да бъде заменено от никой възрастен.
Мисля, че родителите на това дете не са му осигурили остатъчно рано общуване с негови връстници, а самите те своя страна не са поддържали кой знае колко контакти с зрастни. Ако родителите на единствено дете се срещат с и родители, то пренася върху тях връзката с майката, с щата и си играе с техните деца. Но, изглежда, в случая са-родитсли се държат като родители на единствено дете. оже да имаш само едно дете и в същото време да си много ощителеи. Струва ми се, че тази жена изпитва проблеми при общуването с други жени, откакто има бебе. А всяко дете – особено единственото, понеже майката разполага с повече време – би трябвало още от люлката да контактува с другарчета. Самата майка следва да посещава приятелки със или без деца или в къщата поне да има животни – да кипи от игри, песни, радост, движение, живот. И детето да не се превръща за двамата родители в център на вселената.
Тя казва, че винаги се е отнасяла с дъщеря си според възрастта и, но при бащата не е така: „ Съпругът ми се занимава много с нея, само че се държи като с по-голяма „. И слушателката се пита дали не е някаква реакция на детето това, че се стреми да остане бебе колкото е възможно по-дълго. Смятате ли, че предположението и е правилно?
Не знам. Но не мисля и че тя се е отнасяла с дъщеря си като с дете на нейната възраст. Защото на четири и половина – дори от три години – момиченцето обича да прави вкъщи същото, каквото прави мама: да бели зеленчуци, да оправя леглата, да лъска обувките, да тупа килимите или да чисти с прахосмукачка, да мие чиниите, да пере и да глади… Обича също да върши всичко, което върши бащата. Струва ми се, че тази майка, без да си дава сметка, се е държала дълго време с дъщеря си като с дете на две-две и половина години и трудностите идват оттук. Може би, ако отсега нататък канят по-често момиченца с родителите им, ако и те се срещат повече с възрастни (например през следващата ваканция, стига да имат възможност), вместо да живеят затворени в семейния си кръг, ще помогнат на детето да стане по-малко зависимо. Но повтарям, че на четири години и половина това вече е проблем. Защото то трябва още във възрастта на прохождането да започне да общува с други деца и да бъде оставено да проявява свободно инициатива, подпомагано с думи, с мило внимание и поощрения от родителите.
Един съвет за всички родители на единствено дете: за да не бъде то много нещастно – понеже вие казахте току-що, че единственото дете е нещастно, му е необходимо да се среща с приятели, да ходи при тези, които го канят, и то да ги кани. Да се учи да се справя само вкъщи. И нямапо-лошо за малкото човече от това, а често с единственото дете става точно така – да бъде център на интересите на родителите!
Да, то може да обича и да се грижи за растения, при възможност и за домашни животни. Да не е куче, ако живеят на по-висок етаж, а котка, хамстер или декоративни рибки, канарчета. Казвам „канарчета“, двойка, която може да има малки. Да кипи от движение, общуване и живот, който детето да наблюдава, след като няма братя и сестри.
Ако ви разбирам правилно, вие сте привърженичка на многобройното семейство?
Не многобройно. Но три деца е добре. Те са щастливи, когато са трима приятели – братя и сестри на близка възраст. Ако са двама, често са настръхнали един срещу друг, другото е единственото дете. Трима в едно семейство са вече малко племе, което се отбранява, застава като един, щом родителите упрекнат някого от тях – а това е прекрасно, нали? Като са далеч от майката и бащата, са единни, двамата защитават третия, впрочем възможно е и да го нападат. Но същественото е, че могат да имат свой малък социален живот. Никак не е забавно да си единствено дете и да израснеш самотен сред родители, дядовци и баби. Тежко е за сърдечния живот, дори да е по-леко в материалния.
Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто: „Когато се появи детето“
Автор:
No Comments