Пасивността не е добродетел или защо някои деца са „свити“?

Кога добрината и послушанието стават прекалени? Една майка с дъщери на четири години и на шест месеца ни пише: „Бях преподавателка. Сега съм се посветила на малкото си семейство. Голямата е много кротка и урав­новесена, но често става жертва на добрината си – кога­то я удрят в детската градина, не смее да отвърне, като твърди, че ако учителката я види, ще и се кара. Вчера пред мене едно дете на осемнайсет месеца я ухапа жестоко ня­колко пъти, одраска я и я ощипа. Дъщеря ми плачеше, ала не искаше да се отбранява. Казваше за другото момичен­це: „Тя е малка „. Как да я науча да се брани? Да се занима­ва ли с някакъв спорт? „.

Може би с карате!

Защо не? Майката обяснява също, че момичето е мно­го щедро, без проблеми си дава играчките и дели стаята си с други деца, но често се огорчава и си стои в ъгъла с виновен вид.

Това дете мисли, че пасивността е добродетел. Когато осемнаисетмесечното бебе я е хапало, драскало и щипало, е можела поне да се отдръпне или да му хване ръцете. Не знам. Навярно смята, че щом е малка, трябва да се оста­вя да я надвиват. Страхува се от учителката, сякаш тя знае колко може да понесе едно дете. Няма никаква самостоятелност. Необходимо е майката да разговаря с дъщеря си и непременно да започне да си играе с нея, като се преструва, че я напада, а момичето да се отбранява. Така ще я научи да се защитава, без да причинява болка. Трябва детето да си играе на това, на което иска, а не да забавлява сестра си. Разбира се, нека майката да я оставя да играе със сес­тричката си, но да не я упреква, ако малката плаче. Да не и казва: „Бъди добра“ или „Отстъпи, сестра ти е малка“. „Добър“ е определение за плюшено мече и имам чувството, че за нея плюшеното мече е идеал, защото не мърда, когато я налагат. Държа обаче да подчертая, че така става с деца, които са започнали много рано да се пазят чисти – майката, която отнема изпражненията на съвсем малкото дете, която не иска то да ги притежава, без да знае, подготвя у него почвата или за прекалена пасивност, или, напротив, за изос­трена самозащита. По продължението на писмото може да се съди, че тук става дума за първия вариант.

Наистина, майката пита във връзка с шестмесечната дъщеря: „На каква възраст може да се възпита пазенето на чистота? „.

Да се започне възпитанието, така ли? Не преди четиринайсетия месец за дете, което е проходило на единайсет-дванайсет месеца. То ще може само да се пази чис­то към деветнайсет-двайсет месеца, момчетата – по-къс­но от момичетата. Но колко много други неща трябва да научи преди това! Жестове на телесна агресивност като удряне на топка, да носи тежки предмети, да хваща сръч­но крехки вещи, да координира движенията си, да прави усилия, да бели плодове, да борави с инструменти, с нож, с ножици. Да владее движенията, силата, агресивността си, да ги влага за полезни цели. А също и в играта. Но ми се струва, че в случая по-голямата не играе достатъчно с тялото си. Що се отнася до шестмесечната дъщеря, тя още не се храни сама и не лази. Не може и дума да става за пазене на чистота.

Правите ли разлика между „ игри“ и „спорт“, когато казвате „ да играе с тялото си „?

Разбира се.

По повод на спорта в много писма питат: „На каква възраст детето би могло да започне да практикува няка­къв спорт?“.

Щом пожелае. Ако то каже: „Искам да тренирам фут­бол“, майката да отговори: „Ще видя дали има отбори, в кои­то записват деца на твоята възраст“. Но не преди седем-осем години, ако момчето е вече ловко, развито и общително.

Значи, на четири години е рано?

Естествено! Да се рита топка, още не е футбол. Детето обаче може да започне, като играе с други деца, с баща си и майка си, които, играейки с него, го включват в своя „от­бор“ и го учат да си играе. Както не може да се научи да говори само от майка си, така не би могло да се научи и да играе подвижни игри само с един човек. Става за начало на упражнения. Но не е „игра“. Играят най-малко трима души. Детето се учи да прави като тях, когато гледа как майка му и баща му играят заедно (на топка, на кегли и т_;н.). Жестовете са език. Малкото човече се учи с желание и удоволствие, като наблюдава другите.

Имам чувството обаче, че момиченцето, за което гово­рим, не владее този език. Трябва да му се покаже езикът на жестовете, езикът на тялото. Тогава вече няма да се бои от учителката си. И ще знае, че ако тя му се е скарала, защото се е отбранявало, е направила каквото трябва, ала и то от своя страна е направило каквото трябва. Нужно е непре­менно майката, която също е преподавателка, да освободи дъщеря си от болезненото чувство за вина пред учителките.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто: „Когато се появи детето“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.