Слушай, искаше ми се да те напляскам!

(Насилието на децата и насилието на родителите)

 

Би трябвало да поговорим за боя и за проблема за на­силието…

За насилието на родителите?

…над децата. Ето една майка, която се контролира трудно. Най-напред да поясня, че има три деца, които обо­жава. Те са много красиви и тя е желаела и трите — дъ­щеричка на пет години и половина и синове на три години и на седем месеца. След раждането на последния дъщеря­та започва да мрази по-големия брат, ,, защото, обяснила тя, не е красив“. Когато майката й казала: „Той прилича на татко, значи е красив „, дъщеричката се разплакала и отговорила: „Не е вярно. Аз приличам на татко. А той не е красив. Не го обичам“. Такава е горе-долу картината в семейството.

Сега същинският въпрос. Майката пише: „ На момен­ти чувствам, че събитията вземат връх над мен. Губя търпение, не успявам да се овладея. Избухвам и удрямИ уточнява: „Плаша се от своята реакция на насилие. Понякога мразя дъщеря си. Показвам й го, като я раз­търсвам, също и като я гледам с, както се казва, „лош“

поглед! Можете ли да си представите? Мечтая за хармо­ния и уравновесеност, а се оставям в плен на насилието и грубостта„. Впрочем тя е убедена – и завършва така писмото си, — че боят е преди всичко признак за пора­жение.

 

Тук има два интересни факта. От една страна, дъщерята не иска да приеме, че първият й брат прилича на баща си. Може би защото майката не й е обяснила ясно смисъла на думата „приличам“. Момичето навярно е чуло околните да говорят, че прилича на татко си. („Дъщеря му направо му е одрала кожата“, както се казва.) Какво означава това? Че ли­цето на момичето прилича на лицето на таткото като малък, на снимките на татко като малък. Но майката не е уточнила: „Естествено, че всички приличате на татко си, той е баща и на тримата. Само че брат ти е момче и ще стане баща, кога­то порасне, а ти си момиче и ще станеш майка. Вие сте от различни полове. Брат ти е от същия пол като баща ти. Ти имаш същия пол като мене. Ето защо е различно, дори и да приличаш на татко си, както и аз приличам на моя баща“. За децата приликата е в лицата. Ако еднаквостта на пола не им се обясни с думи, те не я разбират. Сякаш братът, само защото е момче, отнема на момичето качеството му на дете на баща си. Освен това дъщерята вероятно се е почувствала излъгана при раждането на третото дете, понеже е очаква­ла сестричка, за да се постигне превес на женската част в семейството. И накрая, сигурно ревнува майка си, която е родила бебе, тъй като и тя иска да има бебе, на три години всички момичета мечтаят за това.

 

И още повече на пет и половина.

 

Може би не е ревнувала при раждането на първия брат, защото е била само на две години, но сега, когато е на пет и половина, ревнува. От две години чака баща си да й даде бебе, а очевидно трябва да изостави тази мисъл. Наистина не е лесно.

Ясно е, че майката няма да се справи, като я пляска. Тя казва:

„Това ме отчайва.

 

Добре де, не би ли могла, щом почувства, че боят е вече на върха на пръстите й, да избяга в другата стая и да удря по възглавницата? Така ще е много по-интересно. Ще може да каже на детето, което я гледа: „Виждаш ли, толкова ми се искаше да те напляскам, че набих възглавницата“. Ако то обича да се забавлява, ще започне да бие възглавниците заедно с майка си и всичко ще свърши със смях. Мисля, че тази жена трябва да успее да превърне гнева си в забава. За­щото да „избухнеш в смях“, е също начин да приключи та­кава сцена. Не бива всичко да се възприема като трагедия.

 

Ще отбележа в скоби, че има доста писма от роди­тели, които са малко „ретро “ и смятат, че сега на де­цата се позволява прекалено много и че все пак е необходим по един хубав бой от време на време

 

Тоест, че това облекчава родителите.

 

Вие пляскали ли сте някога?

 

Никога. Най-напред, защото не съм способна да го нап­равя. Понякога бутвах децата си и им казвах: „Внимание! Днес съм черната пантера!“. Те се усмихваха, казваха: „Внимание! Мама е черната пантера, става напечено!“, и си отиваха в стаята. Разбира се, има дни, в които сме изнерве­ни – трябва да го признаем пред децата, да ги предупредим, да ги изпратим в друга стая. Не е страшно и ако ги бутаме леко от време на време. Но е добре да не стигаме до такава напрегнатост като тази майка. Надявам се, самият факт, че ни е писала, да й помогне. Понеже моят случай е същият, знам, че е много трудно да отглеждаш три деца с мажа раз­лика. Просто трябва да успеем да ги изкараме извън нашия обсег, когато сме толкова раздразнителни.

 

Жената завършва писмото, като казва, че жесто­костта й към децата, а и поведението на момичето я безпокоят силно, и се пита дали и двете не трябва да посе­тят детски  психолог.

Дъщеря и в никакъв случай! Но тя би могла да се кон­султира с психолог или психоаналитик. За малката би следвало да се осигурят подходящи за възрастта й занимания. Да не е непрекъснато с майка си и с братята си. За нея е много тежко да гледа как майка й се грижи за своите бебета, а пък тя си няма нищо. Майката да се опита да се договори с някоя роднина или близка да взема момичето, дори то да замине за няколко дни или да отива вечер да спи при прия­телка. Това би могло да оправи нещата. Нека бащата също да обръща повече внимание на „голямото момиче“. Мисля, че така ще е по-лесно и за майката.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто: „Когато се появи детето“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment