Кога ставаме възрастни?

Какви са разликите между юношество и младост?

Младостта е по-скоро термин, който идва от социологията. Тя дефинира една  възрастова категория, от 15-16 до 24-25 години. Докато терминът юношество се отнася до медицината. В тесен смисъл, юношеството – да порастнеш – е трансформацията по време на половото съзряване на тялото, която засяга 12-16-годишните. Но каквито и да са дефинициите (социални, психологически, семейни…), този етап от живота се разпростира върху все по-дълъг и по-дълъг период. Юношеството вече не е преход. То се е превърнало в състояние. Състояние, в което влизаме по-рано – вече не говорим за 8-12 годишните като за големи деца, а ги наричаме „пред-юноши“ – и от което излизаме по-късно, дори след 30-тата година.

Не е ли именно това, което е проблематично днес – че не знаем нито кога започва, нито кога завършва юношеството?

 За психоаналитиците юношеството завършва, когато индивидът се откъсне от родителския авторитет, когато ръководи живота си според своя идеал, а не във връзка с това, което искат от него родителите му. Другояче казано, ставаме възрастни, когато спрем да извършваме действия, за да дразним или за да се харесаме на родителите си. В противен случай ние сме останали в едно инфантилно и невротично отношение. А това може да продължи цял живот… да станеш възрастен е една дълга работа по преработка и по приемането на откази. А да се откажат от нещо днес е изключително трудно за младите.

Защо днес е толкова трудно да се откажеш, да отстъпиш?

Влизането в зрялата възраст е един период от живота, в който юношите трябва да направят избори: на идентичност, на сексуален партньор, на професионална ориентация… всеки избор по същността си е труден, защото трябва първо да се изправим пред илюзията за всемогъщество, която е характерна за детството – този период от живота, когато можем да си представяме, че бихме могли да направим всичко и да бъдем всичко. Или, ако искаме да имаме всичко през цялото време, ние ще бъдем задължително нещастни. И това, което не улеснява работата по отказването, това е обстоятелството, че съвременното общество предлага огромно поле от възможности. Преди един век вашата съдба щеше да бъде предначертана още от раждането. Днес всеки се забавлява с това да си фантазира всички възможни свои съдби. Обаче не успява да си избере една.

Оттук идват трудностите, свързани с избора на посока…

 Да. Един от главните проблеми на младостта, между 18 и 22-23 години, това са моментите на съмнения, на колебание и на голяма социална уязвимост. Това е възрастта на избора. Множество младежи, които не са имали училищни трудности, преживяват провал в момента, в който се наложи да изберат това, което искат да правят. Те са изкушени да забавят сроковете за този избор, но когато той завърши с неуспех, нещата стават още по-лоши. Съществуват екзистенциални въпроси, от които не можем да избягаме. И колкото по-късно си ги поставим, толкова повече рискуваме да създадем един тежък неуспех.
Младостта често препраща към идеята за автономия. Но какво е автономията?

Юношеството, всъщност, е моментът, в който ние претендираме за автономия, в който избираме свои собствени връзки, именно между връстниците си. Тази „работа“ се състои не в това да се махнем (физически), а в това да се освободим от връзките с родителите. Да се махнеш, да се „чупиш“ – това е едно скъсване, докато да се освободиш – това е отделянето, което е необходимо и градивно. То предполага да се отделиш от своята семейна среда, за да отидеш да търсиш щастието си другаде и за да намериш нови любовни връзки, които не са тези с родителите. За да се освободим понякога е нужно да се дръпнем, да обидим, да обезценим родителите си. Защото не бихме могли лесно да се отделим от едни страхотни родители… И, веднъж освободен, от юношата се очаква да стане автономен. Но тогава той си дава сметка, че зависи от желанието на другия: от свободата на избор на другия. Преди да приеме да бъде зависим от желанието на другия, юношата прекосява една фаза на относителна незащитеност и емоционална чувствителност.
Да бъдеш автономен в изборите си за живота, но зависим, например финансово, от родителите – как се съчетават тези неща?

Интересно е да видим, че да бъдеш зависим от родителите си, от господаря си, от волята на Бога или от природата… това е била нормалността преди един век. Човешкото същество е изградено върху тази връзка на зависимост. Зависимостта е това, което характеризира човечеството. Колкото са по-зависими животинските видове при раждането си, толкова повече те еволюират. Колкото са по-зависими малките от родителите си, толкова повече има възможност за предаване, трансмисия. Или, от векове сме издигнали независимостта и автономията в добродетели и в основни ценности. А зависимостта днес е смятана за патология. Индивидът – това е относително скорошен термин – това е някой, за когото не знам откъде идва и накъде отива. Казваме, че е свободен. Но това създава едно дълбоко чувство за самота.

Един съвет как да посрещнем тази самота, която, впрочем, не е присъща на юношеството?

В едно общество на преситеност на сетивата, а именно чрез технологиите (компютри, игри…), които водят до разпадане на автономното функциониране, гражданското или политическото действие, към което аз бих призовал, е да „се изключваме“ на моменти. Застъпвам тезата, че юношата трябва да бъде способен да мечтае. Впрочем, вече не казваме „мечтае“, а „скучае“. Скучаенето или мечтанието е един либиден способ да си доставяш удоволствие в главата си и да бъдеш автономен. Така вече не зависиш от консумацията. Само че ако всички млади се впускаха в мечти, нямаше да има повишение на БВП (брутния вътрешен продукт)…

Интервю на Emmanuel Vaillant от 08/10/2010

Статията е публикувана в Психоанализата, субектът и неговото желание под заглавие:

Даниел Марсели: „Ставаме възрастни, когато престанем да действаме с цел да дразним родителите си, или да им се харесаме“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment