Наистина не е толкова далеч времето, в което отношението на родителите спрямо мастурбацията се определяше от болнава натрапливост. В ушите ми още звучат свидетелства, които днес предизвикват смях: еди-кои си родители примерно нахлузвали вечер на ръцете на момчето си дебели еднопръстови ръкавици с нареждането да ги държи над завивките. Други направо привързвали нощем китките на детето за таблата на леглото, а върхът на всичко бил, че то покорно си протягало ръцете. Заплахата за кастрация също не е така отдалечена в колективната памет. Някои майки размахвали ножа за хляб като заплаха срещу „лошите навици“, други, по-образовани, се позовавали на лекаря или на хирурга. Любопитно, но изоставянето на подобни привички не в смекчило страха от тази заплаха в несъзнаваното. Трябва да се допусне, че тя играе някаква организираща роля в него, защото между впрочем заместителят, какъвто представлява обрязването, е добре внедрена у някои народи ритуална, религиозна или културна практика.
Можем, разбира се, да се запитаме какви страхове биха могли да бъдат разсеяни от тази заплаха и потискане. Всъщност ако онанизмът, както се е твърдяло, бил отговорен за маса болести, чийто списък фигурирал в научните трудове, той бил също така, както се е мислело и първоизточник на най-тежките душевни заболявания. Ала зад тези опасения постоянстват, ако мога така да се изразя, други, свързани със самата сексуалност. Както го изказва синонимен френски израз, мастурбацията е самотно занимание, което временно елиминира необходимостта от другия. И тук за родителите съществува въображаема опасност, която не е за пренебрегване. Но е вярно, че (причина за едни или последица за други) тази практика придружава някои смущения и състояния на дълбока самота.
Ала има и нещо повече. Ако в наше време детската сексуалност има правото да бъде призната, ако вече не се отрича наличието на ерогенни зони, то връзката на тази зачатъчна и частична „сексуалност“ с психическия живот на детето си остава трудно приемлива за родителите. Дори и ако те са „отворени“ и начетени, дори и ако познават и признават оралния, аналния или гениталния стадий, на тях им е трудно да схванат в тези прояви на кърмачето или на детето едно целенасочено удоволствие. Не само че ги разбираме, но така е и по-добре. Първо, защото психическият живот на детето принадлежи на него самото, после – защото този психически живот е несъзнаван и трябва да бъде предпазен от всякакво нахлуване от страна на възрастния. Вулгаризацията на психоаналитичните понятия за жалост често има за ефект да допусне родителите да узурпират областта на най-интимното на детето, чиито думи или поведение се подлагат на примитивни интерпретации. Днес много се говори за сексуални злоупотреби, за физическо малтретиране, но думи, които опустошават, са също така опасни. Впрочем, те са сходни и сексуалните злоупотреби постоянно се обгръщат в една не-изказаност, в едно мълчание, които се родеят с тези словесни опустошения. Поради тези и други причини, когато самите родители на детето са психоаналитици, щом доловят някакво страдание в думите му, те го поверяват на някой колега. Това позволява на тях самите да продължат собствената си възпитателна задача, която се състои основно в това да се насърчава желанието на детето да напредва, тоест – да изостави инфантилните регресивни удоволствия, за да ги замени с интелектуални и емоционални такива, приемани за по-висши.
Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ“
No Comments