Защо на родителите им е трудно да забраняват и да наказват?

Как да накажеш, когато забраната е прекрачена? Как да забраняваш, ако детето няма нужда от това? Всич­ко е въпрос на чувство за мярка. Понастоящем малко са децата, чиито родители са прекалено строги и както е известно, родителите които малтретират децата си рядко се консултират със специалист. В замяна оба­че живеем във време, в което всичко е фокусирано върху детето, върху неговото физическо и морално добруване, върху неговото бъдеще също, включително и върху без­работицата, която буди страх. Обаче детето има нужда не само от забрана, но и от наказание. Впрочем едното без другото не върви и наказанието произтича от за­браната. Имам навика да казвам, че всяко възпитание се основава върху известно изнудване: ако ти не направиш това, то няма да получиш онова. Ала също (и най-вече) -върху емоционалното изнудване: ако не ми се подчиниш, рискуваш (това е подразбираемо) да изгубиш обичта ми. Това е основната причина детето да желае да се подчи­нява и даже да предварва разпоредбите на родителите си до мига, в който юношеството го принуждава да сме­ни гледната си точка. Децата дори до такава степен се нуждаят и желаят да се подчиняват, че се питаме защо повечко не се отговаря на тази нужда!

В действителност обяснението е относително просто. Като забранява, а още повече като наказва, ро­дителят рискува и понякога се съмнява или се опасява, че детето повече няма да го обича. Може също така да се каже, че този, който забранява на другия, си забраня­ва нещо и на самия себе си. Оттук насетне става по-раз­бираемо защо на някои родители им е толкова трудно да наказват строго. Причината е, че в действителност се страхуват за себе си от ефектите на наказанието, което се превръща в тяхно собствено наказание.

Г-н X. току-що е напуснал семейното жилище след дълъг период на депресия и мълчание. Реално обаче той все едно не си е тръгвал, защото всяка вечер се завръ­ща да се храни у дома, а по-малкото от двете момчета, Ромеи, на 4 години и половина, не е осведомено за това напускане. Ромен е агресивен с майка си, бие я и се прави на бебе. Бащата плаче, когато говори за децата си. Той ми признава, че „се страхува, че е отхвърлен от Ромен“, защото по-малко се е грижил за него, отколкото за по-големия си син.

Но родителите се страхуват не само да загубят любовта на детето. Те също се опасяват да напуснат пиедестала, върху който ги е възкачило то и да изглеж­дат обикновени в неговите очи. Ала преди всичко се боят от идеята, че повече няма да са „добрите“ родители и че децата им биха могли да ги упрекват за това по-късно така, както те самите са укорявали собстве­ните си родители.

Детето има потребност от родители, които да го направляват. Да бъде поставено пред избор е нещо тре­вожещо за детето. Независимо дали ще става дума за избор между макароните и пюрето, или избора да из­върши, или не някаква дейност. Няма дете, което да упрекне родителите си, че са го накарали да открие музиката, дори и ако не винаги е било запалено по нея. До една определена възраст детето се нуждае от това някой друг да решава вместо него.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.