Безпомощният родител крещи, заплашва, подтиква партньора си към намеса. Това понякога успокоява топката, най-вече ако партньорът, от позицията на по-голямата дистанция, преценява нещата другояче и не върви систематично в посока на исканията на своя(та) съпруг(а). Но крясъците, в по-голяма степен отколкото гнева, не се приемат добре от детето, което далеч повече предпочита санкцията, която му носи облекчение.
Тринайсет годишният Жозе бил заловен на местопрестъплението при кражба на автомобили, заедно с престъпната банда. Той изживял подвеждането си под отговорност като същинско изпитание. Искрено е разкаян и готов на всичко, за да се поправи. И наистина, оттогава Жозе коригира поведението си. След известно време обаче изплува наличието на истинска война между него и родителите му, война, за която не се е подозирало, в такава степен чувството за вина на Жозе я маскирало с ново и абсолютно подчинение. Всъщност Жозе не понася вече родителите си. Той не понася повече да му забраняват да излиза, но най-вече нескончаемите въпроси и се оплаква: родителите му или крещят, или разпитваш! Да говори с баща си? Това е „напълно невъзможно“. На свой ред бащата споделя: „Той беше много обгрижван.“ А майката пуска това учудващо самопризнание: „Сякаш че той беше в мен.“ Можем да се запитаме какви ги върши Жозе, когато излезе от дома си, но можем и да се запитаме коя личност представлява той за своите родители. Жозе видимо е обект на извънмерна тревога, непропорционална на способностите му за асоциално поведение и която изглежда насочена към някаква безпокояща и укривана личност от срамна семейна история. Впрочем родителите не са чак толкоз разтревожени от отклоненията в езика на сина си. Нещата се случват сякаш че той им подхвърля с брутална откровеност пред свидетели неприятната истина, от което те не са много шокирани.
В дадения случай долавяме, че някаква истина се прокрадва в речта на детето, в резултат на което родителите, чувствителни към нея, определено се затрудняват да наказват. Но тази истина е тежка за носене от онзи, който я е превърнал в своя опора, и детето изпитва нуждата да бъде наказано за дързостта си от другите, именно от представителите на закона, и то без да е извършило или подбудило каквото и да било, а просто следвайки по-големите от него младежи, по-дръзки, „повече в образа на възрастния“, който то би желало да стане.
В подобни обстоятелства как това дете може да се подчинява, да се съобразява с правилата, накратко – да се превърне във възрастен? Възрастен то може би е станало преждевременно: чрез сблъсъка си с уличната среда, близка до житейските реалности, чрез мястото, което е принудено да заеме спрямо своите родители. Защото, както вече видяхме, трябва, така да се каже, законът да се упражни на всяка цена: ако това не се случи през родителите, то обществото ще го направи, ако то се окаже твърде снизходително, самото дете ще отправи силом тази истина към онези, за които се предполага, че трябва да му я втълпят. Ако законът не е формулиран словесно, ако нарушението не е санкционирано, то детето, най-често несъзнавано, ще си наложи заслуженото наказание. Така и оплакванията на Жозе се оправдават – единственото, което родителите му вършат, е да крещят или да задават въпроси. Всичко това са празни работи. Впрочем наскоро те са се оплакали, че Жозе утежнява сметките за телефона. Всъщност Жозе е наясно, че съществува система, с която той да получава само входящи обаждания, но родителите отказват да я инсталират. Следователно „всичко, което те казват, са празни работи.“
Именно санкцията, реална или несъзнавано предизвиквана от детето, е онова, което придава тежест на думите, т.е. – на забраната. Да се отбягва тя означава да се отнема властта на думите. Куриозно, но прилагането на санкция без мотив постига същия ефект – отнемане на смисъла, чийто проводник са думите. Санкциониране и забраняване следователно са в допълващо се взаимоотношение – това са двете противоположни страни на една и съща реалност. Детето трябва да е убедено, че родителят вярва в онова, което казва и което забранява, т.е., че ще приложи без колебание наказанието, в случай на незачитане на правилата. Като резултат, то ще уважава забраната не като пустословие, а като истинско слово, което ще го подпомогне да се изгради.
Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ“.
Автор:
No Comments