„Битите родители“ -една гротескна реалност

Дискредитирането на родителите, които не успя­ват да наложат уважение, т.е. да прилагат забраните си въпреки употребата на заплахи и на санкции, може да добие уродливи размери в някои случаи, които да сти­гат до психологическия абсурд, въплътен от синдрома на битите родители.

Жан е 17-годишна. Никога няма да я срещна. Има защо – майка и идва при мен, придружена от партньо­ра си, тъй като животът у дома е непоносим. Тя за­ченала Жан много млада, едва 17-годишна, от някакъв младеж, когото повече не видяла. Майката отглеждала Жан сама 10-ина години, после срещнала партньора си – доста по-възрастен мъж, който приел присъствието на детето. Преди тази среща двете живеели в почти пълна слятост, като майката доверявала тайните на дъщеря си и обратното. Малката възрастова разлика така подчертала всекидневното им съучастничество, че появата на „втория баща“ била преживяна мъчител­но от Жан. Това ми обяснява майката в присъствието на партньора си, дошли и двамата да се видят с мен без знанието на Жан. Защото, споделят те, ако „тя“ зна­еше, че сме дошли да ви видим, би направила невероятен цирк и би ни посегнала. И добавят: Жан е наясно, че вторият и баща става много рано сутрин за работа и се възползва, за да надуе през нощта уредбата си „до дупка“, та да му попречи да спи. Разбира се, съседите са протестирали и са извикали полиция, но начинът, по който нещата са се стекли, ги е обезкуражил да повто­рят опитите си. Полицаите наистина пристигнали и Жан даже била изслушана насаме в стаята си от една полицайка, на която се доверила и на която обещала да не подновява. Щом органите на реда си тръгнали, тя проявила усърдието да възпрепятства втория си баща да заспи. Предлагам на родителите да и кажат, че са идвали при мен, защото подозирам зад този характерен бунт наличието на някакво страдание. Ала родите­лите прекомерно се страхуват от Жан. Аз все пак им давам няколко думи написани специално за Жан. Повече няма да ги видя.

Горната история показва в каква степен е нало­жително много отрано всемогъществото на детето да бъде рамкирано, защото инак ще клони към безгра­нично налагане. Освен това можем да предположим, че на въпросната майка и е толкова по-трудно да убеди Жан в необходимостта да преправя живота си с този мъж, колкото за самата нея е било проблематично да се реши на това. Което не пречи на съзнавано равнище, тя да се чувства напълно съкрушена и искрено да търси по­мощ. Обаче детето расте, запазва известно отдаване в учебната дейност въпреки проблемите си и се превръ­ща в девойка, осъзнаваща своята сила. В този момент от нейната история намесата е трудноосъществима и ние предвиждаме, че даже обръщането към детски съ­дия, чието призвание е преди всичко да предпазва за­страшените непълнолетни в риск (какъвто е и тукаш­ният случай), няма да донесе чудодейното разрешение.

Марк е малко по-малък (на 15 години), но също е об­рисуван от родителите си като дете с опасни поведен­чески и характероби нарушения. Въпреки това той се учи добре в клас, но не се удържа да измъчва сестра си или да заплашва майка си. Навън обаче е по-скоро плах и избягва по-безочливи от себе си другари. Наскоро ста­нало ясно, че заплашвал по телефона някакъв възрастен съсед и че заедно с един приятел наобикалял места, посещавани от хомосексуалисти. У дома Марк има из­блици на ярост, при които троши абсолютно всичко по пътя си. Той многократно е удрял баща си, който поня­кога се опитва да го „връзва“ и това има известен ре­зултат. Тук също майката на Марк го разбира напълно – тя е в съглашателство с него. Но все пак допуска, че сега Марк надминава всякакви граници и че трябва да бъде единна със съпруга си, за да се удържи насилието на младежа. Следователно тя приема да разговаря за него със специалист и придружава Марк при доста ле­кари. Един от тях обаче за малко всичко да провали, защото обвинил бащата в малтретиране. Оправдано или не, това обвинение в голяма степен се обясняваше от постоянно отправяното от Марк предизвикателство към бащиния авторитет. Друг лекар предписал меди­каментозно лечение, искано и от самия Марк, разтрево­жен от собствената си агресивност. Една психотера­пия посредством индивидуална психодрама ще съумее все пак да спре, т.е. – да преобразува в думи, тази впе­чатляваща бруталност.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ“.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment