Трябва да разграничим наказанието от забраната, понеже смущенията у детето произтичат от липса на забрани, а не на наказание. В действителност, разбира се, че едното без другото не върви. Но не при каквито и да е обстоятелства.
Родолф, 16-годишен юноша, най-малкият в многодетно семейство, счита че има тежки проблеми с баща си, когото предизвиква по собствен начин, без последният да го знае. Бащата е влиятелна и впечатляваща личност. Той забранява на децата си да пушат и всички съблюдават тази забрана… освен Родолф, който пуши скришом от две години. Впрочем никога не е имало открит конфликт между бащата и сина. Обаче Родолф се чувства много виновен и се обезценява безкрайно. За щастие, той много се доверява на майка си, с която е твърде близък. Всичко това отключва у него така наречената потиснатост, вид скрита и хронична депресия, която за щастие е обратима при юношата. Още щом виждам Родолф, той се отпуска и ми се доверява, но иска да се оправи сам и изобщо не желае аз да посреднича пред неговите родители. Заинтригуван, в даден момент, аз го питам по какъв начин баща му упражнява върху него такова влияние и той отговаря: „Ами с думи, без никога да повишава тон!“ Без заплахи и без наказания, защото Родолф никога не е дръзвал да пуши пред баща си и никога не е отказал да зачете часовете за прибиране, например.
Следователно авторитетът няма нужда от санкции нито за да се създаде, нито за да постоянства във времето. В дадения пример – случай, доста рядък в наше време, всякаква заплаха с наказание, всяко повишаване на тона биха обезценили този почти естествен авторитет. Но както сам ни го споделя, Родолф се чувства виновен. Това определено означава, че той е приел този авторитет, че го е превърнал в собствен. Ако престъпването му е възможно, под условието за страдание, то сблъсъкът с него изглежда непреодолима стъпка поради опасността от сгромолясване. Без съмнение този страх от сгромолясване обяснява уважението към авторитета. Така е, да подчертаем отново, защото юношата го е превърнал в свой и да се изправи срещу него би било равнозначно на пораждането на непоносим конфликт у самия него.
В конкретния пример съвсем не е потребна външна заплаха, защото движещата сила на подчинение е вътрешна. Сигурно е обаче, че това подчинение е плод на определен начин на изразяване, доказал своята ефикасност, при това от най-ранна възраст. Защото неподчинението е също толкова ранно като подчинението, а последното наистина трябва да се научава. Но то се усвоява добре само когато родителите са убедени. Обаче понастоящем най-малкото, което можем да кажем, е, че въпросът за авторитета е обгърнат в най-широка амби-валентност (т.е. съвместно съществуване на две противоположни тенденции). В резултат, формулираната за детето забрана обикновено е толкова двусмислена и неясна, че то се затруднява да открие убеждението на родителя, който формулира това правило, и може единствено да се съмнява в решимостта на възрастния да го приложи. И затова най-често авторитетът не съществува самостойно и има нужда от доказателства и от действия, за да се утвърждава. Но все пак тези доказателства, тези действия, трябва да са в съзвучие с волята на родителите и с онова, което те твърдят. Всякакво несъответствие между изказаното и извършеното е източник на объркване и поражда истинско смущение у детето. Ето защо наказанието изглежда като необходимо допълнение към забраняването. Понеже още от самото начало, още от най-първите мигове на социалния живот на детето, една забрана, която не доказва своята реалност, се дисквалифицира и бързо се превръща в абсолютно неефикасна.
Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ“
Автор:
No Comments