На тези малки вироглавци, които тероризират останалите, им липсват ограничения вкъщи и те започват да го показват: поведението им осмива авторитета, от когото са лишени у дома.
8-годишният Батист е по-скоро безочлив. Той не разбира, че трябва да преотстъпва играчките на брат си, понеже последният не е във възрастта, в която да ги оценява. Всъщност това наставление, дадено му от неговата майка, е съвсем формално. Тя признава, че той е по-големият, ала най-вече не иска да привилегирова братчето му, което е с две години по-малко. Впрочем, тя систематично прави едни и същи подаръци както на единия, така и на другия, независимо от повода. Но Батист не се задоволява с това. Той е придирчив, отмъстителен, гневлив и винаги взема връх. Майката съучастница и в тайна възхита пред този малчуган отчита все пак силната му раздразнимост. Нали неотдавна именно той заявил на дядо си: „Да пукнеш!“. Майката на Батист така се изумила, че даже не реагирала. Тя се обръща към мъжа си, когото моли „нещо да направи“, но той не умее да наказва. Освен това тя се опитва съвсем сама да разреши проблемите, защото когато бащата реагира, тя намира, че той става брутален. Впрочем наскоро Батист и позвънил в службата, за да се оплаче: „Татко ми счупи един зъб, докато ме биеше.’’Всъщност него ден бащата замахнал да зашлеви Батист по дупето, защото той предизвикал падането на брат си, като издърпал рязко кувертюрата, върху която малкият седял. Батист ловко избегнал шамара, но си ударил устата в някакъв мебел. Бащата намира Батист за невъздържан, но не съумява да прекрати несекващата му двигателна превъзбуда. Той разказва, че единственото нещо, което успокоява Батист, е телевизията, но после синът му има кошмари. Своето собствено поведение бащата обяснява с трудното си детство: той не е познавал баща си, а майка му е изпитвала затруднения да отгледа шестте си деца. От своя страна майката на Батист признава: „За нещастие, именно аз командвам!“ Бруталността на Батист при тази липса на спирачки и на ограничения се превръща в нещо безобразно. Майката се бои от това и даже споделя, че той поискал „да удуши брат си“.
Ерик е на 11 години. Той е второто дете в семейството, а по-голямата му сестра е 20-годишна. Въпреки че собствената му история, социалната и семейната му среда се различават от тези на Батист, той също постоянно няма мира. И както в примерите от предната глава, и тук при двете деца отново ще се натъкнем на сходство в семейната конфигурация. Що се отнася до Ерик, той не живее с баща си, обаче редовно го вижда.
Майка му е много търсена адвокатка с международна кариера, но въпреки това – винаги на разположение, за да се занимава със сина си. Тя намира бившия си съпруг за непоследователен и го омаловажава, когато той е безработен. Впрочем, родителите на бащата на Ерик са се скарали с него, а в замяна се разбират отлично със снаха си, с която редовно се виждат, понеже тя обитава етажа, който е над тях. Тя обезценява също и собствените си родители: баща и е „крайно консервативен“, твърди тя, а майка и е ,,хронично депресивна“! Ерик е дотолкова непоносим, че даже и съучениците му го отритват. Причината е, че той ги „дразни“ непрекъснато и в периодите му на превъзбуда не може да се въздържи да не изстреля поток от оскърбления по адрес на когото и да било. Учебната му дейност обаче си остава на прилично равнище.
Някои лекари биха могли да съотнесат към Ерик диагнозата на „хиперактивност“, тази „нова болест“, дошла ни от САЩ, за която и французите вече започват да прилагат амфетамини – възбуждащи средства за мозъка, които при децата имат парадоксалния ефект да ги успокояват, без обаче по какъвто и да било начин да лекуват причината за тази болнава психомоторна нестабилност. Що се отнася до мен, както голяма част от моите колеги – детски психиатри, и аз предпочитам психологическото лечение и предложих за Ерик индивидуална психодрама, която след няколко месеца даде почти чудотворен резултат.
Но как да си обясним трескавата оживеност, пристъпите на гняв, възбудимостта на двете деца, които във всеки случай – при Ерик, добиваха откровена патологичност? Неговото състояние се явява наследник на едно вече проблематично детство. Подвластен на повтарящи се ринофарингити и отити, Ерик винаги е имал нарушения на съня и даже си е удрял главата в моментите на заспиване. Батист също е правил множество опити и астматиформени бронхити, но ритъмът на съня при него се е установил по-бързо, въпреки че е имал и продължава да има многобройни кошмари. Впрочем, родителите и на двете деца са твърде различни от родителите в предходния случай. Докато при тези на Сирил и Себастиен веригата за провеждане на решенията беше изопачена, при другите се забелязва истинско обезценяване и абдикация на бащата. Разбира се, това съждение трябва да се нюансира. Обезценяването реално ли е, или е представено от майката? Когато майката на Батист казва: „Аз командвам, за нещастие…“ тя признава, още по-точно – тя утвърждава мястото на бащата, но счита, че той е неспособен да го удържа. Същото е и с майката на Ерик. Прочее, единственото, което тези две жени искат е да включат съпруга (или бившия съпруг) във възпитанието на децата си. Изправени пред онова, което оценяват като слабост, те се обръщат към психолога. Той тогава трябва да схване задачата, която искат от него. Далеч от идеята да се съгласи с изключването на бащата, ролята на психолога е да помири тези жени с образа на омаловажения в реалността баща. Ролята на консултиращия психолог следователно не е да замени бащата, а да го подбуди той (отново) да заеме своето място.
Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ!“
Автор:
No Comments