Трябва ли да бъдем строги родители?

Да, ако забраняването на опасното се нарича строгост, но винаги със съчувствие и уважение към детето, което е бъдещ възрастен човек.

Следователно трябва да поемаме отговорността да заб­раняваме неща, които са психически или физически опас­ни. Ако ние родителите не бъдем строги, вследствие на на­шата слабост детето е принудено да регресира, да се само-цензурира или да опитва да го прави. Няма по-затъпяващо действие, в което то губи цялата си енергия, вместо просто да чуе от майка си или баща си: „Не, забранявам ти да пра­виш това. Може и на мен да ми се иска същото, но си го заб­ранявам. И на теб го забранявам. Въпреки че моят съпруг (или майка ти/баща ти) не е тук, ти няма да заемеш него­вото място, защото аз те обичам като син/дъщеря.“ Тогава детето може и да се разгневи, но поне ще запази цялата си енергия, вместо да изпитва някакво двусмислено удоволствие или да се самовъзпира и раздвоява. Всяка свобода, коя­то е единствено позволяваща, всъщност е потискаща.

Да бъдем ли строги, да поставяме ли забрани?

Всичко е въпрос на възраст. Ако говорим за постъпки­те по принцип, никакви забрани не са окончателни, освен инцеста. Ами кражбата и убийството, ще кажете? Да, но за­браната за кражба се усвоява чрез това как защитаваме сво­ята собственост. Така всеки изгражда своя личен морал от опит и по идентификация. Що се отнася до телесната вреда, насилието и убийството, неприкосновеността на живота се предава на младите само с примери. С времето и израства­нето, и забраненото става позволено: „…когато се научиш, когато пораснеш достатъчно, за да правиш безопасно това или онова. Засега още не смятам, че си способен; ако ти така смяташ – направи го, но аз не искам да научавам.“ Ко­гато не е напълно уверено в себе си, детето има нужда от сигурността на родителския надзор; и докато се чувства не­уверено, то няма да действа непредпазливо. Следователно забраната му спестява унижение пред другите или някаква опасност. „Мама или татко не ми позволяват да правя това“ -може да каже то.

Но ако е нарушило някоя забрана, без да му се случи нищо лошо, и дойде да се похвали със стореното (или ние сме го разкрили), тогава трябва да го поздравим: „Чудесно, аз мислех, че не можеш да го направиш, а ти си успял!“ Понякога детето е учудено, тъй като му е било забранено. Именно затова е важно в този момент да разбере възпитателното направление на възрастния. Било му е „времен­но“ забранено в определен период, за да бъде предпазено от желания, на които все още е било неспособно да устои. Когато му обясним това, неговото доверие към възрастния нараства още повече. Оттам нататък забраната отпада. С изключение на инцеста между родители и деца, братя и сестри, забраните са винаги временни. Всяка забрана тряб­ва да има защитна функция за детето.

Съществува още и забраната за сексуални отношения между възрастен и дете, която то трябва да познава: „Въз­растният знае, че е забранено, затова ти трябва просто да му то напомниш.“ Деца, които стават жертва на възрастен (възпитател например), просто не знаят, че възрастните ня­мат неограничени права над тяхната личност. Трябва на­време да им се каже и да бъдат предупредени: „Възрастните знаят, че нямат права над гениталиите на детето, и злоупот­ребяват с неговото невежество. Ако обаче дете наклевети някой възрастен, което, уви, се случва често, това означава, че самото дете е било съучастник. Това е съвсем различно.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.