Самостоятелност при децата

Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозави­симостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши довери­ето на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност. „Ти си върши своето, аз ще си върша мо­ето и довечера ще го обсъдим…“ Ние поставяме на децата си много от своите напълно излишни изисквания, които ня­мат никаква морално-възпитателна стойност. Нека оставим детето възможно най-свободно, без да му налагаме без­смислени правила. Да му оставим само рамката с най-необ­ходимите за неговата сигурност правила и когато се опита да ги наруши, то ще установи от опит, че са неизбежни, а не са направени просто „за да го тормозят“. Какво значение има например дали ще си изяде десерта в началото или в края на вечерята, дали ще си сложи пуловера или гащите наопаки, дали ще си завърже обувките? Ако не обръщаме прекалено голямо внимание, един ден то само ще се поправи, когато това го подразни.

Страданието, разбира се, е неизбежно. Понякога то при­съства в живота на хората още от съвсем ранен етап по­ради стечение на обстоятелствата или поради семейната им история. Срещат се обаче толкова много деца, възпи­рани в своите начинания, в своите непринудени и наивни действия, назидавани за глупости и напълно безсмислено обсипвани с непрестанни напътствия за това какво трябва или не трябва да се прави! Според това, което знаем за пър­вите пет месеца от развитието, някои деца се раждат точно толкова способни, колкото и всички останали, ако не и по-способни, но в училище са изоставащи, макар и в началото да не са били такива. Те стават такива впоследствие поради липса на свобода в движенията, липса на опит и общува­не, които да ги предпазят от желанието. За някои родители детето трябва винаги да действа чевръсто, да яде бързо, да се подчинява на секундата и да е вечно под напрежение. Защо майките държат да правят всичко вместо детето си, когато то е толкова доволно, че може и само: цяла сутрин ще се приготвя, ще си сложи обувките, с удоволствие ще си облича пуловера на обратно, ще се оплете в своя панталон, ще си играе и ще разбърква радостно всички свои играчки. Тогава нямало да отиде с майка си на пазар? Е, толкова по-зле или всъщност толкова по-добре! Нека си остане вкъщи—мама му има доверие, стига да се е уверила, че нищо наоколо не го застрашава – и толкова. А на връщане ги очаква радост след раздялата и разкази за прекараното време. Капанът в отношението между родители и деца е не­възможността да се признаят истинските потребности на детето, една от които е свободата. Дали си е изяло всичко, дали се е изакало – семейството се занимава с тези неща, но по-важното е да се даде сигурност и самостоятелност на детето възможно най-рано. То има нужда да се чувства „обичано, докато става“ все по-уверено в пространството, от ден на ден все по-свободно, да бъде оставено да изслед­ва чрез своя личен опит и взаимоотношения с връстници­те си.

Mного отрано днес вече няма кой да предпазва детето в обществото, затова то трябва да се научава чрез собст­вен опит да разбира своите потребности и да се предпазва от опасностите, като ги опознава. Трябва да съумее да бъде „майка на себе си“ от две-тригодишна възраст, а от шестго­дишно вече да стане и „баща на себе си“, което значи – да може да участва, у дома и в обществото, във всичко, което се отнася за него. Доверието между родители и деца трябва да бъде взаимно и пълно. Всяко дете има доверие на своите родители, но обратното е рядкост. Това започва от люлката, още с научаването на детето да хваща и да се движи, съпът­ствано от търпеливо внимание към неговата нарастваща са­мостоятелност, във ведра атмосфера и с разяснения за дейст­вията на възрастния, които то толкова старателно наблюдава и желае да имитира. Такива съпроводени опити развиват неговата подвижност. Единствено любов и утешаваща неж­ност му помагат да преодолее своите неуспехи, а не като се върши всичко вместо него и се посреща с гняв всяка негова несполука. Пространство и време за свободна изява, среши с други деца, самостоятелност в игрите и в ритъма на собст­вените потребности – хранене, изхождане, спане. В това се състои изкуството за възпитание на малките, което създава у тях също и нагласата да се съобразяват с времето и прос­транството за свободни занимания на родителите.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.