Всяко дете желае да бъде отгледано от двамата си родители. То се нуждае както от единия, така и от другия възрастен, за да изгради своята интелигентност и емоционал-ност. Между трима души протичат мисли и чувства, докато връзката между двама се превръща в огледало и пагубна взаимозависимост.
Винаги съществува трети, когото детето възприема като избраник на бащата или майката – любим близък, без когото то не може. Слава Богу, това обикновено е само един човек и моделът на детето се гради върху тези две фигури. Но третият може да бъде животно или машина, което води до известно емоционално изоставане, възпрепятстващо социалното приспособяване на детето. Третият може да бъде и самото отсъствие, неизвестното. Майката (или бащата) са тъжни и затворени в себе си, без партньор и почти безмълвни с детето. Другият, избраникът на майката, може да бъде например шевната машина. Имах случай с дете, което живееше само с майка си, надомна модистка. По цял ден машината трака… Тя има привилегията да бъде в центъра на вниманието на майката, да играе с краката и ръцете и: „Тази машина, обсебила мама, трябва да е много привлекателна. За да ме обича мама и да се грижи за мен, аз трябва да стана като машината.“ Естествено, подобна мисъл е не-съзнавана. Детето се беше превърнало в част от този майчин обект. То извършваше повтарящо се кръгово движение с ръка като колелото на машината, наподобявайки по този начин майчиния „друг“. Впрочем у дома ръцете му се движеха също като ръцете на майка му. Мълчаливо и с отсъстващ вид то слагаше и вдигаше приборите или почистваше. „Така се занимава с нещо“ – казваше тя. Когато тръгна на градина, детето нито говореше, нито играеше, а просто си въртеше ръката с безизразен вид. Тя никога не му говореше и когато излизаха в неделя следобед, то седеше неподвижно в количката, без да играе с другите. На тригодишна възраст беше неспособно да се приспособи в детската градина. Без психотерапия на връзката майка-дете то щеше да стане асоциално. Има и други такива деца: дете-котка, дете-куче, дете-предмет.
Някои родители отглеждат децата си сами, но общуват с приятели или други двойки с деца. От време на време им се удава възможност да говорят за своето положение. Причината за самотата трябва да бъде изговорена пред детето и лично на него. Причините могат да бъдат лични, да става дума за раздяла или смърт, но не трябва да се обясняват като грешка на другия – на отсъстващия. Ако детето е усетило някакво обвинение, то ще наследи част от вината на този друг. Би трябвало да му се каже: „Аз имам право да се сърдя – толкова го/я обичах, а той/тя ме напусна, но ти -не, на теб той/тя ти е баща/майка. Ти нямаше да се родиш без двама родители. Той/тя ти е дал/а живот.“
Дори да припознае други родители, детето трябва да знае, че родните майка и баща са единствени. Това трябва да бъде изказано с думи „Майки“ и „татковци“ могат да бъдат всички, към които то изпитва доверие и обича или които споделят живота на неговите майка и баща; тези, с които се чувства напълно прието и с които играе; неговите възпитатели или неговите идоли. Така за своето психическо изграждане детето може символично да запази в себе си другия, първоизточника, дори когато той отсъства физически. Откъснато от този друг, от третия (майката или бащата) и отгледано от един родител, поддържащ мистерия около образа на втория, малкото дете е сякаш полупарализирано в своята символна структура – функционира само половината – огледало на единствения възрастен, от когото зависи животът му. Трябва да знаем, че никога не е твърде рано да се говори за това или да се покажат снимки (така, както никога не е прекалено късно). За предпочитане е страданието пред мълчанието, истината пред измислицата, а освен това то може да разпита и други възрастни, свидетели на миналото – началото на неговия живот.
Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Основни етапи на детството“.
Автор:
No Comments