Ревността е огромна загуба на енергия за човека, бил той дете или възрастен. Първо, съществува ревността на по-голямото от по-малкото дете, а след това и Едиповата ревност към бащата и майката. Ако успее да превъзмогне тези две състояния, детето добива увереност, която може да сподели и със своите родители.
В детските групи, както и в многобройните семейства, изправени пред проблема с непреодоляната ревност, ролята на родителя и възпитателя не е лесна. Когато се отнесем към едно дете по определен начин, всички останали деца ревниво очакват да се отнесем и към тях по същия начин, което би било погрешно, при положение че всяко от тях се намира на различен етап в разрешаването на проблема, В такъв момент родителят или възпитателят трябва ясно и непоколебимо, а не „под сурдинка“, да обяви своето право на несправедливост: „Аз съм несправедлив и винаги ще бъда такъв.“ Ако това бъде заявено, въпреки че се опитваме, разбира се, да не оставаме несправедливи, по-голямата част от исканията ще отпаднат от само себе си, защото няма да успеят да разклатят увереността на възрастния, който вече осъзнава, че „прави каквото може“. Децата отлично познават слабите места на възрастните и умеят да ги настъпват точно там. Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да променя тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават. Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост. Така то започва да има собствена позиция. Майката трябва да може да каже: „Аз бях готова за твоето раждане и ти се роди. Отсега нататък трябва да се справяш с живота, а аз ще правя каквото мога, за да те подкрепям и да бъдеш щастлив, но не винаги зависи от мен, ако нещо не е наред, не си щастлив или се разболееш. Когато беше в корема ми, не си страдал от нищо, но сега си роден и животът не винаги е такъв, какъвто ни се иска. В крайна сметка ще се справиш, ако успееш да приемаш нещата откъм добрата им страна.“ За родителите обаче не е лесно да понасят справедливи упреци и противоречия, ако те самите не са се освободили от дългото подчинение на собствените им родители.
Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Основни етапи на детството“
No Comments