Неконтролирана ярост при отказ на удоволствие

Въпрос №8

Въпросът е зададен тук: http://konsultant.rozali.com/komentari/27273_0.html#comments

 

Здравейте не знам към кого да се обърна сина ми е на 15 г и е свикнал това което иска да го получава на момента налага се с инат има дни в който започва да чупи и да крещи ако не получи това което иска моля ви посъветвайте ме как да намирам подходящ език с него и как да постъпвам защото в последно време нещата стават много сериозни

 

Отговор:

 

Здравейте,

Няма нито еднозначен,нито лесен „съвет“ за ситуацията,в която се намирате.

Има обаче два фактора,които трябва да отчитате в комуникациите със сина Ви.

Първото е възрастта-за тийнейджъра е много характерно това,че подава често недешифрируеми сигнали към възрастните,а именно: хем иска да бъде разбран,хем иска да не го разберат…

За много родители това е възрастта,когато за първи път се сблъскват с неадекватността на собствената си комуникация,откривайки с удивление „колко неблагодарно е детето им“,искайки от тях да престанат „да му говорят“ и да започнат да разговарят(разликата е малка,но съществена).

Вторият фактор е атакуването на границите.Почти през целият период на съзряването(а понякога и доста след това)границите,нормите,законите,табутата, са обект на непрестанни атаки от страна на наследниците ни.Именно това е причината,която налага необходимостта от бащина фигура,която да хем да наложи недвусмислено закона ,хем да покаже на детето си,че омразата му няма да го разруши като родител(отваряйки пространство за негодувание срещу този акт на „насилие“.

Това е една доста несвойствена и трудна задача за една майка,понеже тя е в съвсем различна позиция.Има едно сполучливо сравнение,че „…не може с черпака,който сипва храната същевременно и да се наказва…“,тоест ситуацията,в която на сина Ви не му е отказвано нищо и е бил презадоволен е предопределила в голяма степен и по-нататъшното му отношение(включително към вас).

Моят съвет е да се консултирате със специалист,тъй като провокациите са в самото си начало и ще Ви бъде много трудно да реагирате „На парче“ ,без ясна визия за това,какво е адекватно да направите.

 

Реплика:

 

Здравейте аз също съм разведена само че сина ми е по-голям и аз имам проблеми с него не е лишен от нищо дори е презадоволен но не мога да намеря общ език с него просто се налага и трябва всичко да постига със скандали и викове

 

Отговор:

 

Здравейте ,
ще си позволя да Ви отговоря с един обширен, но доста точен цитат на френския психоаналитик Доминик Гобер:

Детската агресия разтърсва най-много нас, възрастните. От една страна ни изправя пред известно чувство за безпомощност, от друга разбива идиличната ни представа за детето като за невинно розовобузесто херувимче. А от трета – може би далеч по-несъзнавано и подмолно, но винаги – неизбежно, даже и когато не сме пряко засегнати в конфликта, отправя едно запитване към“навътре-шното ни” – а каква е моята, твоята, нашата и изобщо – на възрастните, отговорност, в цялата тази ситуация?

Предлагам веднага да отметнем смокиновия лист от очите си и незабавно да погледнем на агресията фронтално, така: тя не е никакъв епифеномен (вторичен, периферен, незначителен феномен) или артефакт (изкуствено или случайно явление) на човешката душа, тя е част от човешката природа. (Само вметвам – ако не беше именно такава, щяхме ли да имаме нужда и досега от нормативни предписания, които да я регулират – на геополитическо, регионално, правно, религиозно, морално и прочия други нива?)

Впрочем, психоаналитиците отидоха още по-дръзко в теориите си, като настояха, че всички до един сме носители на първични и разрушителни нагони, че те са представени още у новороденото, че те, така да се каже, се възпроизвеждат на бял свят с раждането на всяко следващо дете. Няма, един вид, не-агресивно дете. И още по–скандалното: първият обект на любов и омраза за бебето според Мелани Клайн е не друг, а майката, нейната гръд се “разцепва” на добра (когато задоволява) и лоша (когато лишава). Този ранен конфликт ще доведе до разграничаване на любовта от омразата, а неговото разрешаване ще моделира и бъдещите социални чувства и отношения. И няма да съществува посетнешна човешка продуктивност, в която агресията да не е намесена под някаква форма, разбира се в – омекотен, социално-приемлив вариант. Ала по един или друг начин агресията ще бъде едно от първите неща, които всеки от нас ще жертва, за да може да се впише в обществото.

Когато Фройд е нарекъл детето “аморално” той не е визирал смисъла на “лошо”, а – “извън-морално”, “непознаващо добро и зло”, “без правила”. Така е формулирал и смисъла на възпитанието – да ни въвежда чрез система от норми и забрани в лоното на цивилизацията. Мисия, която се полага първоначално на родителите. Те обаче са изкушени да приписват на детето си всичките съвършенства на света, да инвестират в него целия си несбъднат нарцисизъм, да считат за нормално, че “отказ от удоволствие, ограничаване на собствената воля не бива да важат за детето, законите на природата и на обществото трябва да спрат пред него (курсивът мой – Р. Д.), то трябва да стане център на вселената”, по думите на Фройд. То е “His Majesty the Baby” („Негово Величество Бебето“). Ала подобно “всемогъщество” на детето е временно и лимитирано до прага на дома. Щом рано или късно го прескочи, то с изненада ще констатира, че за останалия свят съвсем не е “малкото божество от вкъщи”. И на причинената от това фрустрация вероятно ще отвърне с агресия, е хипотезата на френския психоаналитик Патрик Деларош. Още повече – добавя той – в условията на едно консуматорско общество, което щедро излага на показ продуктите си. А с това предизвиква ревност и благоприятства насилието, тъй като се предлагат изкушения с илюзията, че предметът е на една ръка разстояние. И е достатъчно само да я протегнеш, за да го притежаваш. Затова максимата, че детето се конструира както с онова, което му даваме, така и с онова, което му отказваме, притежава нови измерения в актуалността.

“Казват за реката, която отнася всичко, че е буйна и необуздана, а нищо – за насилието на бреговете, които я обгръщат” (Бертолт Брехт). Струва ми се, че тази метафоричност съдържа най-добре онова, което понякога се случва в семейството. Защото всяка любов (даже родителската) е едновременно нежност и насилие. И съдържа опасност от натрапване, като нахлуване без покана в интимността на детето. Особено на растящото дете, което започва вече да ни се “изплъзва”. Имам пред вид цялото това шпиониране от страна на родителите, непрекъснато подслушване на разговорите му, тършуване из вещите му – поради страх от дрога, СПИН, секс, лоша компания и други най-апокалиптични потенциални рискове. Често юношата ще отговаря именно с насилие на това фино притискане, което му отнема и минималното пространство, от което така се нуждае в момент, когато се опитва да се еманципира от семейството. Така поне смята д-р Деларош, когато говори за опасностите от родителското (и най-вече – майчиното) натрапване.

Отново според него, в насилието се съдържа призив. Най-напред то е форма на проява на човешкото същество, възможност да покаже, че съществува, тогава, когато се смята за отхвърлено от останалите. После това е начин да изрече, или по-скоро – да покаже, че нещо не е наред. Най-сетне – това е провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на родителите. За жалост, понякога тази провокация се проваля – никой не я е чул и никой не й е отговорил. Тогава следва драматичното ескалиране на насилието и провокацията се превръща в апел за наказателна мярка. А няма нищо по-тревожещо от насилие, което доказва своята ефикасност, без да бъде чуто – то парализира всички, като се тръгне от родителите и се разпростре впоследствие на улицата.

И накрая – ако погледнем изобщо на насилието през призмата на времето, ще е трудно да отговорим на баналния, но болен въпрос дали сега върлува повече агресия, отколкото преди. Най-малкото, защото не разполагаме с надежден индекс за сравнение. Струва ми се, че тя винаги е съществувала като специфична форма на човешки изказ, но сега сме много по-“нетолерантни” към нейните прояви. И няма как да бъде другояче, след като сме приели за свръхценно всяко човешко същество.

Но много е възможно някогашната сила на бащиния авторитет да е овладявала в по-строги рамки агресивните нагони. Сега обаче, казват, че модерността ни е белязана и от упадъка на родителския, а най-вече – на бащиния авторитет….

Много е възможно също така еволюцията на съвременното общество да моделира формите на изява на детското насилие. Ако преди, така да се каже, детето вземаше пръчка, за да го изрази навън (което не е чак толкова лошо!), сега му подаряваме компютър (и то го “сдържа навътре”). Тази “вътрешност” на агресията мен лично ме притеснява много повече, защото остава скрита за погледа. И безгласна. От друга страна – колцина от нас се замислят за депресията, дрогата, алкохола, анорексията като за автоагресия, като за насилие, но обърнато навътре към аза на детето?….

Но когато посяваме бебе, едва ли си представяме, че можем да пожънем и бомба, (ще си позволя да перифразирам думите на английския педиатър Доналд Уиникът). Защото не се раждаме родители, още по-малко – възпитатели, а се превръщаме в такива едва с появата на детето. Може пък и в този смисъл Фройд да е твърдял, че то е “баща на човека”.

“Агресивните нагони…са тези, които най-вече затрудняват и застрашават човешкото общежитие; потискането на агресивността е първата и може би най-голяма жертва, която обществото изисква от отделния човек.”

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment