Какво се случва, всъщност през юношеството?

Юношеството не се свежда само до кризата, то съ­ответства също така и на един несъзнаван процес, който може да се опрости до две противоположни и допълващи се действия, които са в ход. Първото от тях, юношеско­то предизвикване, тласка младежите към това да над­скочат себе си, да надминат родителите си, разбира се – с тяхното одобрение, защото проектират в детето си надеждата за промяна, която те самите не са успели да осъществят. Предизвикването – това е провокативното (понякога) действие, с което юношата се гордее, понеже го е сторил сам и защото му е за първи път. Естествено че предизвикването е съпътствано от рискове и че за да напредва, човек трябва да се нагърбва с тях.

Второто действие, което е в ход – траурът (скръб­та), се случва едновременно или с известно разминаване във времето с предизвикването. Колкото първото от споменатите действия е адресирано към другия, толко­ва второто от тях е обърнато навътре към самия себе си – то осъществява тъгата по детството и по него­вите вълшебства, но също така се състои и в поемане на отговорността за собствената история, в това да я признаеш, за да я превърнеш в своя (т.е. – в неминуе­мо уникална и различна). Съжителстването на тези две явления (което невинаги протича миролюбиво) обяснява внезапните и многолики промени, характеризиращи на­строението и вкусовете на юношата. Няма нищо ненор­мално във всичко това, дори и ако нерядко увличането по риска или пък склонността към униние на младежа с ос­нование да могат да породят безпокойството на околните. Понякога обаче едно от тези две явления приема зас­трашителни размери – било като престъпно поведение или пък, в противовес, като депресия. Тогава не само че е наложително да се проведе консултация със специалист, но и да се предприемат решителни мерки.

Психическата патология на юношеството следова­телно е специфична: дали тя ще се опита да прекъсне про­цеса па юношеството, или пък ще представлява негово превъплъщение, патологията е неотделима от него и е необходимо лечението да се съобразява с тази реалност, като проявява гъвкавост. Всеки инцидент, всяка болест преувеличават понякога до безкрай една от двете стра­ни на процеса и едновременно с това потискат другата: например престъпното поведение (карикатурен образ на предизвикването) се опитва да отрече и да избегне (за)връщането към миналото и траура по детството. По аналогичен начин депресията е отказ или несполука на желанието за еманципация. Във всеки един конкретен случай обаче трябва да оставим жизненият потенциал да се изрази и да се запитаме защо нормалният процес не е сполучил, преди да се насочим към медикаментозно­то лечение на този неуспех.

Родителското непознаване или пък отричане на проб­лемите, които детето в този етап трябва да разреши, могат да допуснат подмолно да се вгнезди една липса на истински диалог. А това крие риска юношеският пери­од внезапно да бъде прекъснат от някоя драма: прием на дрога, налуден пристъп, анорексия нервоза или опит за самоубийство. Впрочем, ако с адекватна помощ може да се превъзмогне тази драма, то е и защото последната задължава родители и деца да възстановят връзките със словото и защото диалогът позволява въпросният инцидент да се интегрира в самия ход на юношеството.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството?“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment