Трудните момчета

 

 

Юношеството на някои момчета е толкова по- трудно, колкото те се опитват да се възползват от пубертетната възраст, за да се отделят от майките си: те не винаги ги подпомагат!

 

Марко, 18-годишен, първа година в колежа (10. клас) е един-единствен син. За пет години се е срещал с двама или трима психолози. Той непрекъснато се кара с роди­телите си и съотнася това към тяхната тревога: „Като всички родители, те се страхуват за бъдещето на де­тето си!“ Баща му го прекъсва, майка му чете писмата му, подслушва телефонните му разговори. Марко е имал две приятелки, които много са го подпомогнали. От своя страна, родителите са обезкуражени. Бащата твърди, че дава максималното от себе си, но че след като вече веднъж Марко се е съгласил с това, което му е казвал, по­сле отнобо се връща в старите коловози. Майката спо­менава за бягства, заплахи към нея и удари към бащата. Създава се впечатлението, че всеки очаква другият да се промени, вследствие на което нищичко не помръдва. Май­ката настоява упорито: той вече не се мие, не се бръсне, не се реши, пуши хашиш. Накратко – склонен е към депре­сия, изказва тя с широка усмивка.

В този случай родителите не искат да прочетат съобщенията, които са им отправени. От своя страна, Марко избягва да им се противопоставя открито, защо то би било твърде усложняващо. Той следователно предпочита да продължи тази скрита и удобна опозиция.

Орелиен, на 16 и половина години, първа година В ко­лежа (10. клас), е труден за понасяне. Най-големият от пет момчета в строго спазващо католическите обичаи семейство, той не знае „защо не се разбира с майка си“. Тя пък се оплаква, че откакто е навършил 14 години, не може повече да го накара да се подчинява, въпреки че много се е занимавала с него без помощта на съпруга си. Тя говори за сина си с неодобрителни думи, сякаш е била разочарована и наранена: той лъже, той е лош, той е ревнив и той нищо не прави в клас. Бащата счита, че Орелиен винаги си е бил такъв, но че едва сега си дават сметка: той се скита по улиците с приятели, които вършат глупости и заедно пият бира. Когато го наказ­ват, той е кротък, но започва отнобо на другия ден.

Тома е на 15 години, последна година в колежа (9. клас) и много му прилича. Той се оплаква само от главоболие и от това, че се затруднява да се залови за работа. Майка му се пита дали не е нещастен. Баща му го намира за не­гативен, отказващ всичко, което му се предложи. За него майката винаги се е противопоставяла на това той да се намеси така, че, за да избегне конфликт със съпругата си, той е оставил Тома „да се укрива зад нея“: Всъщност тя отказвала всяка проява на власт, което твърде мно­го и напомняло за собствения й баща.

И двете момчета имаха изключителна връзка с май­ките си. На тези момичета им е особено трудно да се от­делят от тях по Време на юношеството, тъй като това би ги накарало да изгубят неоспорими облаги. Те могат следователно да се противопоставят само чрез пасив­ността си, в частност – училищната, чрез лъжите, не­подчинението, един вид – малко по начина, по който биха го сторили децата. От своя страна, бащите, призовавани изобщо на помощ и относително присъстващи в събити­ята, могат само да констатират по отношение на своя бащин авторитет онова, което в  юриспруденцията се нарича „изгубване на правото, което не е било упражнено своевременно“ – неизползван в необходимото време, този авторитет е неефикасен през юношеството!

 

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Трябва ли да се отстъпва пред юношите?“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment