Постоянни cnopoвe с тийнейджъра

 

Без да са толкова проблематични, някои юношества свидетелстват за трудностите да станеш самия себе си чрез конфликтите, свързани с взаимоотношенията с родителите. Имам предвид всичките спорове, всичките видимо повърхностни противоречия, произлизащи от различия във вкусовете, идеите, мненията, изборите, всички те – съществени, всъщност за един юноша, който иска едновременно да достави удоволствие на родите­лите си и да се утвърди. Защото за юношата, повече, отколкото при възрастния, да достави удоволствие, да покаже, че обича, означава много често да бъде по­добен. Това почти-убеждение извлича енергията си от необходимостта да се конструираш. Защото човешко­то същество се изгражда по един или повече модели и родителите остават моделът парекселанс.

 

В края на една конференция, баща, глава на семейство, ми постави следния поразителен въпрос: „Вярвате ли, че в наше време родителите са Все още основният из­точник за референции?“ Бащата констатираше своето малко присъствие у дома в сравнение с времето, което се прекарва в училище. На мен почти ми се наложи да му доказвам защо родителите остават тази неминуема ос за идентификация: това се случва, вярно, в ранното дет­ство, а именно юношеството обира успехите както и не­сполуките. Да подминем успехите – те са многобройни, но тази книга е написана, за да помогне да се преодоляват трудностите.

 

Провалите и несполуките много често се дължат на несъзнавания отказ на родителите да оставят да се осъществи естественият процес на предано подражание, какъвто е идентификацията. Защо? Защото самият родител не приема образа или една част от об­раза, който дава на своето дете, и ако детето му върне този образ чрез миметизъм, той ще се почувства тогава порицан! Да бъдеш имитиран често е неприятно, малко са родителите, които го признават. Братята и сестри­те наопаки, нерядко се оплакват, че малките ги копират: в това обикновено съзират форма на подигравка, което препраща към тази история с образа.

 

През юношество­то следователно излиза отново целият този детски па­сив, което прави така, щото юношата често се стреми да заеме точно обратната позиция на идентификацията. Впрочем, даже ако тази,контра-идентификация“ е карика­турна, даже ако издава едно обратно желание, важно е да не му противодействаме, като му се подиграваме – това може да утежни трайно вече влошените отношения. По­вече от всякога се изисква внимателното и разсъдливо усърдие на двамата родители!

 

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Трябва ли да се отстъпва пред юношите?“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment