Когато трудностите на юношата разкриват липса на настойчивост да се наложат правила

 

Много от  трудностите са част от нормал­ния процес на юношеството. Ето защо сега по-специ­ално ще разгледам онова, което рискува да наруши учи­лищното или психическото бъдеще на юношата – това са две видимо много различни области, чиито смуще­ния, по мое мнение, трябва да се схващат във връзка с хода на самото юношеството. Именно този ход се опитах да разбера, за да се предотврати неговото боксуване да причини малки или големи катастрофи. Защото, както още през 1984 година посочваше френският психоаналитик Октав Манони: „С юношеската криза няма защо да се борим, да я лекуваме, нито скъсяваме, а по-скоро трябва да я придружаваме и ако се знаеше как, да я оползотворим, за да извлече от нея субектът най- доброто, което може.”

Това разсъждение на един терапевт не трябва да възпрепятства родителите да запазват своята пози­ция. Точно обратното. Ще видим, че намесата им е ка­питална колкото за учебното бъдеще на техния юноша, толкова и в онова, което засяга неговото душевно здра­ве. В тези два случая няма нищо по-обезкуражаващо за специалиста, към когото родителите са се обърнали, от тяхната оставка и от тяхната липса на автори­тет: в действителност присъствието им е решаващо във възлови моменти, каквито примерно са обсъжданеmo на училищното ориентиране или задвижването на една терапия.

Ако тези области привидно са мнозо различни, те също така са свързани помежду си: един блокаж  в оп­ределен учебен предмет може да доведе след себе си чувство за малоценност; обратно, една потиснатост може да предизвика понижаване на оценките. Към това могат да се прибавят конфликти с някой учител, със съученици или с родители, което усложнява проблема (освен ако разбира се този конфликт не го обяснява).

На­кратко, също както при възрастния, професионалният живот и психологическото благосъстояние са отраже­ние едно на друго, учебната сфера и доброто психическо здраве обикновено вървят ръка за ръка при юношата: обикновено, защото юношеската криза може да е ка­призна и да се заиграва с желанието за научаване, с при­щявката всичко да преустановиш или даже с бягството в интелектуалната булимия.

Училищните трудности и психическите смущения най-често са занимания, предназначени за специалисти­те. Но аз бих искал да покажа съществената роля на роди­телите не само при избора на помощ или на специалист, а и в придружаването на това поемане в лечение от един чужд за техния юноша човек. Да повериш собственото си дете на специалист, това вече изисква да му се окаже такова доверие като че става дума за теб самия: впро­чем, човешкото същество е дълбоко подозрително към всеки, който претендира да му помогне. Сетне, търсе­нето на външна помощ често се случва в атмосфера на провал и на чувство за вина. И накрая, обръщането към един практик, който е чужд, предполага несрамежливото разбулване на семейния живот: това навярно обясня­ва защо някои доктори лекуват собствените си фамилии, или защо първите психоаналитици сами са анализирали своите деца. Някои деца и юноши впрочем не понасят техните родители да правят признания пред някого, ко­гото виждат за пръв път! Същите тези деца твърдят с най-голяма убеденост, че нищо не крият от родителите си.

Накратко, всичко би вървяло толкова по-добре, ако хоpama не се нуждаеха от тези специалисти от всякакъв вид: психолог, логопед, педагог, психоаналитик. Каквато и да е тяхната компетентност, практически родители­те ги питат едно и също нещо: защо нашият юноша гама такова затруднение, какво Ви споделя той, или (по-фино­то) – Вие какво разбрахте? Как бих могъл аз, родителят, да му помогна?

Тези чувства (и тези реакции) са толкова силни, че никакви аргументи не са в състояние истински да ги преодолеят. Дори и родителят, който е максимално наясно с техниките за подпомагане, ще се затруднява (освен с изключения) да понесе неговият юноша да се доверява на някакъв непознат, пък бил той и прочут, без поне да познава предполагаемия гуру на своя син или дъщеря! Ако умишлено преувеличавам тези реакции, то е, може би, защото ги намирам в крайна сметка за ес­тествени и даже благотворни. Някои специалисти изискват от семействата такова съгласие, че то рискува а намали естествената отговорност на родителите. Впрочем, дали се отнася до училищно, или професионал­но ориентиране, до утежняване на психическото състо­яние въпреки лечението, до преминаване към действия на юношата, който е непознат за терапевта, за щас­тие отговорността на родителите си остава ангажи­рана. Следователно е важно, със знанието на юношата разбира се, родителите да държат в течение онзи, на когото се счита, че се доверява младежът: употребя­вам „се счита“, защото примерно в случаите на утежня­ване в хода на психотерапията, през по-голямата част от времето именно юношата не спазва правилата на лечението.

А в противоположност съществуват и родители, които не само че се доверяват на терапевта, но също така се освобождават за негова сметка от всякаква способност за упражняване на авторитет. Страхувай­ки се от реакциите на юношата, те не дръзват да пред­приемат мерките, които се налагат в учебната, взаимоотношенческата или организационната сфера.

Това може да постави който и да е терапевт в трудна позиция: нуждата от авторитет Внезапно изпъква, а профе­сионалната му неутралност му пречи да го упражнява. Ако е изкушен да взема страна или да налага нещо, той Волю-неволю заема мястото на родителите. Ако не го стори, той избягва от всичките си задължения като терапевт (в конкретния случай) и оставя всичко да върви по течението.

В тези случаи, когато юношата се нуждае от помощ, положението на родителите следователно е неизменно трудно: на тях им се налага да окажат достатъчно до­верие на един практик, който, в най-добрия случай ще бъде в позицията на трети, без обаче да губят роди­телските си прерогативи.

 

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Трябва ли да се отстъпва пред юношите?“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment