Select Your Style

Choose your layout

Color scheme

Детските тревоги или как да не ни е страх от страховете?

 

Какво всъщност е страхът и откъде се появява?
Страхът е естествена реакция на човека. Той е изключително важен за нас и е може би най-информативната част от психиката ни. Страхът е най-разпознаваемият афект и поради тази причина е изключително ценен. Той е едно от първите взаимодействия, които осъществяват детето с майка си или с грижещите се фигури. Страхът е здравословно, селектирано от еволюцията състояние, което само когато стане диспропорционално и нарушава психичния баланс, може да бъде проблематично и затормозяващо. Ние се раждаме с възможността да изпитваме страх. Мозъкът ни е така устроен, че в него протича невробиологична реакция, която сигнализира нещо, което те застрашава. Това, което обикновено се случва в живота, е, че всички ние имаме здравословни страхови реакции. Проблемът на човешките същества обаче е, че не живеят цялостно. Човекът не само се страхува, но и живее в два свята и отношенията между тези два свята са много сложни. Вътрешният му свят е светът на емоциите, на импуслите, на вътрешните процеси в тялото. Всички те, включително и най-базисните, вегетативните, се отчитат от мозъка и даже се символизират от психиката. Онова, което остро усещаме на сетивно ниво, започваме да си го представяме като образи и това в психоанализата наричаме фантазии. Мисля, че е най-важно да отбележим, че страховете се пораждат от външни и от вътрешни фактори. В началото на живота превес имат вътрешните психични процеси и тъй като бебето не може да си обясни света около него, то се страхува, защото вътре в него протичат процеси.

 

Какъв е първият ни страх?
В най-ранното си развитие децата не могат да правят разлика между тяхната собствена реалност, т.е. това, което те чувстват и възприемат вътре в себе си, и това, което е действително навън. Способността им за възприемане на света е ограничена, а още по-ограничена е способността им за тестване на реалността, т.е. да познават това, което за нас, възрастните, се превръща в споделимата реалност. Бебетата нямат това нещо, така че най-ранните страхове, с които се появяват те, са свързани с тялото и с преживяването на сетивните усещания.

 

Можем ли да разпознаем тези страхове?
Една от класическите реакции на страха е или да станеш много пасивен – замръзваш от страх, или ставаш много активен и се опитваш да избегнеш страха. При бебетата страховете са преживявания, които са предезикови, и когато говорим за тях, звучат леко фантастично, но за съжаление са напълно верни. Те изпитват страхове от сорта на това, че тялото им може да се разпадне. Страхът от разпадане, изтичане, дезинтеграция на тялото е много, много, много архаичен, защото най-вероятно е свързан с директно усещане на още неукрепналия Аз. Ние трябва да имаме Аз, да имаме схема за себе си, която да държи образа ни за нас цялостен. При бебетата всеки много силен стимул (от сорта на сетивните преживявания, глад, студ, болка…) може да доведе до нарушаване на крехкия баланс на психиката и до силен страх. Друга форма в бебешка възраст е страхът от преследване. Това е интересна стъпка в развитието на страховете. Чувстваш, че нещо вътре в теб е неприятно, неудобно, в реалността това може да е да те боли коремчето, да ти растат зъби, но за бебето то е нещо, което не може да си представи, нито да си обясни. Бебето не може да си каже: „О, растат ми зъби, спокойно, сега майка ми ще дойде, ще ме намаже с нещо и всичко ще мине.“ Навярно тогава се появява смътното чувство, че нещо те напада, преследва, застрашава. Нека повторя, че като всяко страхово преживяване и това е свързано с някакви образи или фантазии, само че те не могат да се осъзнаят и бебетата не могат да ни разкажат за тях, затова е трудно и да си отговорим на въпроса какви точно са тези фантазии.

 

Има ли закрила срещу ранните страхове?
Всяко действие има противодействие. Естествено е психиката да се адаптира, т.е. да се защити от тези състояния чрез защитни механизми. Един такъв механизъм е фантазно да изхвърлиш страшното от себе си – това се нарича проекция. Проекцията е изключително важен механизъм, защото чрез него хем се защитаваме, хем опознаваме света. Представяш си, че изхвърляш нещо от теб навън, но то не изчезва, а се появява около теб, в стаята, до теб, в другия човек до теб и започваш да се страхуваш от него. Тогава, ако насреща ни няма никого, ние най-вероятно се страхуваме, че това, което сме проецирали навън, това лошо и страшно нещо ще се върне, ще ни нападне, ще ни навреди. Оттук идва страхът от преследване. Ако отсреща обаче седи майката, таткото или бабата, бебето получава нещо като емоционален отговор, който преобразява този страховит свят, т.е. този страх има кого да срещне, възрастният ще се справи с него и ще върне към детето нещо успокояващо, нещо приятно… По този начин започва първата голяма комуникация с другите хора и научаваме, че светът и другите хора са по-различни от това, което си представяме за тях. По този път ще започнем за пръв път да опознаваме реалността.

 

Има ли разлика между тези страхове и фобиите?
Малко по-късно в живота на децата идват и фобиите. Те са по-рафинирани, защото детето вече има способността да преработва по-добре емоциите си, има по-интегрирана представа за себе си, по-ясна представа за другите хора, за това от кого зависи, на кого прилича. Тук от значение е и ролята на желанията, говоря в психоаналитичен смисъл, желания, заредени с голяма либидна енергия. Всеки от опит знае, че когато изпитваме много силно желание, проявяващо се като импулс за задоволяване, в нас се появява и обратна сила, нещо в самите нас ни противоречи – много си алчен, много си безсрамен, изпитваш желания, които са срамни, виновен си. Този вътрешен глас, често наричан съвест или свръх-Аз, е отпечатък на взаимодействията с родителите ни. И така, конфликтът, който се оформя в психиката, произвежда страха – страх от нещо, което не е явно за детето. Когато има остри психични конфликти, едно решение е фобията – тя е изместване на страха към някакъв предмет, животно или ситуация. Всъщност не, не че аз искам толкова много да се конкурирам с братята и сестрите си и да притежавам майка ми и баща ми за себе си, не е ревност, агресия, вина и подобни неща, не се страхувам от тези мои чувства и реакциите срещу тях, по-скоро този страх е свързан с тъмното, с черния гарван, с филмчето, което гледах, със змии, паяци… В този момент е важно да се страхувам, защото, без да знам имам лоши намерения към някой важен човек като татко, ми се иска да не се прибира, защото все трябва да се конкурираме за мама и е много по-добре в този момент да се страхувам от Кумчо Вълчо или от нещо, дето видях по телевизията. Детските филмчета са препълнени с теми, които могат да дадат материал за страхове.

 

Децата сигурно не трябва да гледат много такива филмчета.
Всъщност не е точно така. Ние винаги сме изложени на стимули, които могат да породят страх, особено когато порастваме и не осъзнаваме противоречията вътре в душата си. Когато не е имало телевизия, децата са намирали фобичните обекти на двора, по улицата, виждали са плъх, змия, лошо отношение, сянка, въображението е достатъчно богато. Както казах, детските страхове са произведени от вътрешни психични причини, затова външният свят и телевизията в това число им дава възможност да се свържат с нещо явно, нещо извън нас, това най-често е добре и се използва творчески от децата. Все пак трябва да се каже, че децата, склонни към много силни страхове, които могат да бъдат свързани с по-тежки състояния като аутизъм и психоза, са много по-уязвими, защото филмчета за тях са „по-истински“, така да се каже, и това поражда много остри страхове. В „Том и Джери“, освен че има непрекъснат садизъм, има разрушаване, пробиване, срязване, което се припокрива с фантазния свят на детето на 1-2 годинки. Съществуват и много филмчета, в които присъстват теми за идентичността, например някой се превръща в друг, взима душата му, става негов двойник и т.н. Това са теми на голяма трудност и страхове за човешката психика. Здравите деца по принцип ги преработват по здравословен, творчески начин, хем се плашат, хем се разтоварват от страха и това е катарзисът, който всички търсим в киното, телевизията и театъра.

 

Как родителите да помогнат на децата си в това отношение?
Повечето терапевти смятат, че не е нужно да се прави много, защото детето има нужда да изрази и изпита страхове за известно време. Помощта е, като останем спокойни, приемем нуждата на детето да фантазира и да се страхува, но сме емоционално свързани, съчувстваме на децата си и когато страховете се изострят, помагаме да се ориентират в реалността.

 

Щом страхът е полезен, трябва ли да плашим децата?
В никакъв случай, не. Родителите много често използват заплахи, но те лесно могат да са дори травматични. Децата и без това се страхуват, че някой може да ги вземе, страхуват се от раздялата с мама и татко. Да кажем, малката Ани скоро е тръгнала на детска градина и това е съвпаднало с раждането на сестра й Вики. Детето трябва да се пребори както с реалното отделяне от дома и влизането в нова среда, където има съревнование, възбуда, агресия и всичко човешко, така и с вътрешното си чувство на ревност, депресивен гняв и омраза. Това не е малко и често поражда силни страхове (както и прочутото скапване на имунната система и боледуване в първите месеци на градината). Представете си в такъв момент, майката често да те заплашва, че ще те остави в градината или че, ако не си послушна, ще те изпрати при баба… Това е една заплаха към детето, която може да се превърне в доста болезнена.

 

Можем ли неволно да предизвикаме страх?
Неволно – да, ако самите ние сме тревожни като хора, но е по-лошо, когато е волно. Досега говорихме за вътрешните страхове, които се създават от несъзнаваното в човека, но не бива да забравяме, че има страхове, които са свързани с травмата. Родителите волно предизвикват травми, когато излагат децата си на стимули и ситуации, които са неподходящи за тяхната възраст – обкръжението е неподходящо, на детето не му се обръща достатъчно внимание, пренебрегнато е системно, често е бито, упреквано, изпращано да проси или дори да проституира. Това са екстреми, но те се случват около нас.

 

Как преценяваме колко да се намесваме, когато децата порастват, за да не се страхуват прекалено?
Повечето родители знаят инстинктивно и се намесват по добрия начин. Най-важното нещо за родителите е да не се страхуваме от страха. Той е най-често здравословен и информативен отговор на психиката – информира ни какво става в душата на детето и дава шанс на детето да изследва и опознава света. Затова и страховете ни съпътстват до края на живота ни. Трябва да се е случило нещо много травматично на един човек, за да бъде безстрашен. Имаше такъв филм, Fearless [безстрашен, англ.] се казва, героят беше безстрашен и това не беше никак здравословно. Днешният свят е труден за родителите, защото знаем все повече и се интересуваме от това как да помогнем на децата си, за да израснат по-здрави и по-добре. Това, от една страна, е много хубаво, защото ни прави по-загрижени, по-сериозни, по-информирани, но от друга – много ни натоварва. Днес за пръв път в историята имаме тези психологични концепции за детето и детството, което е много добре, но родителите не бива да се претоварват и да мислят, че трябва да знаят всичко и че могат да предотвратят всичко. Да бъдеш родител не е лесно, но искам хората да си припомнят и че не е толкова трудно. В края на краищата всичко става по-най-естествен начин. Всяка стъпка от развитието, всяка нова ситуация дори и да е свързана със страхове, е начин да се адаптираш в света. Страхът ни прави също така и предпазливи, умни, рационални.

 

От какво наистина да се страхуваме като родители?
Добре е да се страхуваме от реалните неща, които познаваме и знаем, че можем да променим. Оптималният вариант е да се страхуваме от познатите неща и да разговаряме с децата за тях в зависимост от възрастта им. В първите години темите са свързани с физическото оцеляване и научаване на това как да не си опасен за себе си и за другите. За учениците е важно да знаят как да контролират агресията, да я понасят със спокойствие и да избягват конфликтите, но без да се превръщат в жертви. С порастването се появяват и желанията на тийнейджърите да експериментират с вещества и ситуации, които родителите не бива да приемат за напълно безобидни, но не бива и да изпадат в паника от тях.

 

Чудесната статия на д-р Орлин Тодоров е публикувана във вестник „Капитал“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment