Специалната връзка между майка и дете

 

 

Бебето не се появява във вакуум, в нищото. Напротив, то се появява в специфичния контекст на едно семейство. Дори още семейството да не мисли и говори за бебе изобщо, идеята за това какво е да си майка съществува в съзнаваните и несъзнавани представи на всяка жена. Надя Николова, детски психолог и психотерапевт, ни повежда в интересния танц между майка и дете*:

 

Връзката на майката с детето още от мига на зачеването или раждането започва или се изгражда с времето?

Н.Н.: Бебето не се появява във вакуум, в нищото. Напротив, то се появява в специфичния контекст на едно семейство. Дори още семейството да не мисли и говори за бебе изобщо, идеята за това какво е да си майка съществува в съзнаваните представи и в несъзнаваното на всяка жена. По време на бременността бъдещата майка създава специфична и много лична представа за своето очаквано дете, която е наситена с изключително много чувства и несъмненено е свързана с начина, по който протича бременността. В голяма степен, при оформяне на очакванията и нагласите по отношение на бебето си, майката се влияе от нейните наблюдения, спомени, преживявания и фантазии, свързани със собствената й майка, други близки роднини и приятели и не на последно място, от социокултурната идентичност на семейството. Понякога тези фантазии могат да бъдат толкова мощни, че реалността да разочарова, когато бебето, поради някаква причина не се вписва в изградената вече желана визия за него. Едва след раждането започва реалното опознаване между майката и бебето, което може да бъде метафорично сравнено с танц между два отделни субекта: всеки един от танцуващите внимава за сигналите на другия, така, че танцът да не се наруши.

 

С какво тази връзка е толкова специална и различна от тази с бащата?

Н.Н.: За да се създаде нов живот са необходими двама, а бебето се явява плод на тяхното желание. Майката е тази, която носи този плод в тялото си до неговото раждане и е започнала да се свързва с бъдещата си рожба от самото зачеване, в пряк и преносен смисъл. Когато говорим за осиновени деца, майката е тази жена, която е поискала да се превърне в майка „точно на това дете“, в този смисъл, тя е неговата майка, защото детето е „родено“ от нейното (и на бащата) желание. Мъжът също „озрява“ за идеята, че скоро ще е баща, но по един по-различен начин. Тук отново голямо влияние за бъдещата връзка с бебето имат личните преживявания и представи на бащата, но често се случва така, че доста по-късно от появата на малкото същество, той започва да може да се свързва добре с детето си, поради вътрешни или външни обструкции. (За съжаление, малко се говори за това, какво да очакват бъдещите бащи и как да намерят повече подкрепа в началото на бащинството им).

Връзката между бебе и майка, особено в първите месеци до две годишна възраст, е много интензивна. Това е така не само защото тогава физическото и психическото съществуване на бебето са (най-често) изцяло в ръцете майката. На този етап на развитие за малкото същество е от жизненоважно значение да има един постоянен обгрижващ го човек, към когото то да изгради т.нар. сигурна привързаност (концепт на английския психолог и психоаналитик Джон Боулби). Това не означава, че бащата не трябва да е замесен в отглеждането на своето дете от самото начало, напротив, неговото присъствие и помощ са изключително важни. На бащата е отредена специална роля: чрез постепенното изграждане на връзката си с бебето и активното му включване в грижите по отглеждането, той осигурява все по-нарастващо пространство в диадата ‚майка-дете‘ и въвежда детето в света извън „мама и дома“. В психологията казваме, че бащата е този, който може да помогне на майката да се върне в „реалността“, т.е. да започне да се отделя от първоначалната (необходима) преокупация с детето и майчинството, да се завърне към другите си личностнови роли. Това е от съществено значение не само за доброто емоционално здраве на жената-майка, но е градивно условие за нормалното психично развитие на детето.

 

Различна ли е връзката между майка-дъщеря и майка-син?

Н. Н. : И да, и не. Връзката, която майката развива с детето си следва този танц на интерсубективна интеракция, на взаимодействие.  В процеса на ежедневните, повторяеми актове на достатъчно честото посрещане на физиологичните, емоционалните и психическите нужди и потребности на детето, се случва изграждането на базисното доверие у детето, че светът около него е добър, че то може да разчита на връзката си с родителя (майката и бащата), за да расте защитено и подкрепено. Без значение дали е момиче или момче, майката се свързва с детето си по този начин. Да, полът има значение за растящото дете, защото му дава възможност да се идентифицира и да работи в посока на намиране на собствена идентичност. Трябва да имаме предвид личните фактори, но и социокултурния контекст: стереотипните нагласи по отношение на пола в обществото определено повлияват на начина, по който майката възпитава дъщеря си или сина си. Разбира се, бидейки жена, майката от своя страна започва да сравнява собственото си развитие като калко момиче с дъщеря си, там търси прилики и разлики. Има интересни иследвания, които регистрират качествена разлика по отношение на използването на т.нар. „емоционален език“ в свъръзването между майка-дъщеря и майка-син: изглежа майките комуникират с дъщерите си с много по-наситен с чувства и афекти език, отколкото със синовете си. Защо това е така и дали е свързано с естествената тенденция за обратна идентификация на майката с дъщеря си или с нещо друго, би било интересно да се анализира.

 

През какви етапи обикновено минава връзката между майката и детето?

Н. Н. : Най-общо казано връзката между майката и детето се развива по оста, варираща от пълна зависимост на бебето от родителя (първоначална майчинска преокупация с бебето през първите месеци), през поощряването на автономността (прохождане, проговаряне, 2г.-4г.), помощ в отделянето от семейната среда и включването в социума (детска градина/ училищни години), до подкрепа в търсенето и намирането на идентичност и развиване на отговорност и самостоятелност за собствена сметка (по време на тинейджърството). За всеки етап от развитието на детето са необходими адекватни поведения, с цел да се поощрява самостоятелността – разбира се, съобразени със спецификата на възрастта. Целта е детето, вече млад човек, в един момент да няма нужда от родителя, макар добре да знаем, колко трудно и болезнено е това „пускане“.

 

Ако майката не усеща връзка с бебето си, трябва ли да се чувства виновна? Какво би следвало да направи?

Н.Н.: Майчинството е невъзможно без изпитването на чувства на вина от неуспех, не само защото изисква научаване на нови умения, но и защото често се налага да се правят трудни или невъзможни избори – понякога е необходимо собствените нужди да се поставят над тези на детето. Повечето жени не говорят за тези трудни чувства, защото обикновено не искат никой друг да знае за тях – може би се срамуват да говорят открито за такива сложни и противоречиви преживявания поради страх да не бъдат „съдени“ и обявени за „недостатъчно“ добри или за неуспешни майки. Съществуват нагласи, че майката трябва да е идеална и всичко друго е недостатъчно. В действителност майката може да бъде само „достатъчно добра“. Това е идея на британският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът, който той използва, за да обясни навлизането на реалността в грижата за бебето. Ако достатъчно често, а не винаги, майката отговаря на реалните нужди на бебето, то тя е „достатъчно добра майка“ и неизбежните спорадични пропуски или липси в грижите са условие за неговото развитие, защото позволяват то постепенно да разширява способността си да толерира фрустрация и подпомагат процеса на адаптацията му към един неидеален външен свят.

Липсата на емоционална подкрепа и разбиране за комплексните преживявания на майката от страна на близките, особено в ранната фаза на майчинството, може да доведе до нейното дистанциране, социална изолация и невъзможност да потърси помощ при необходимост. Трябва да се разграничават нормалните затруднения, които всяка майка изпитва в различна степен, от по-сериозните трудностите в свързването с бебето. Например, липсата на „майчиния инстинкт“ или на желание и възможност да се откликне на сигналите на бебето, могат да се коренят в сериозно психично страдание, т.нар, следродилна депресия. Дори и при минимално съмнение за това, бих препоръчала задължителна консултация със специалист.

 

И обратно – при някои майки тази връзка е страшно силна и те са болезнено привързани към детето?

Н. Н.: Някои майки изпитват силен и неустоим вътрешен натиск да отдадат цялото си време и същност на майчинството – не позволяват на нищо и никой да застане между тях и детето им. И ако това е добре за новороденото бебе, за растящото дете може да представлява сериозна спънка по пътя му на отделяне и израстване. Тенденцията към обсебваща връзка с детето може да е характерен за жени, които са силно амбициозни в това да създадат „перфектното“ дете. Тук няма място за трети, този който да гарантира, че и двете страни могат да имат право на собствено, лично пространство. Този нарцистичен порив определено не е здравословен в случаите, в които това е опит да се задоволят лични амбиции чрез децата. Свръхпривързано („залепнало“) поведение може да се наблюдава и при майки, които са много тревожни, или които не намират удовлетворение в семейните си отношения. И в двата случая причините са свързани с нелеката задача да се родителства и тревогите около това. Прекалената тревожност, липса на адекватна подкрепа и пространство за саморефлекция могат да са само част от причините за такъв тип болезнена привързаност към детето.  Друг фактор може да е невъзможността да се разграничат личните преживявания от миналото и настоящето – жената преживява отново своето детство, този път чрез акта на родителство. Тя може да повтаря това, което смята за добро, или да се опитва  да подобри това, което не е било достатъчно за нея в собственото детство. Ако пък е имала трудни или липсващи отношения с майка си, тя може да се опита да бъде майката, която иска да е имала. Трансгенерационната история на взаимоотношения е важна, защото понякога в стремежа си да компенсира липси в собственото си детство, родителят може да не отговаря на автентичните нужди на детето към настоящия момент, а по-скоро на собствените си, често неосъзнати емоционални нужди.

 

Как влияе връзката върху детското здраве – психическо и физическо?

Н. Н.:Начинът на взаимодействие между майката и бебето играе решаваща роля за растежа и развитието на детето. Многобройни съвременни изследвания в областта на детското развитие и невронауката показват как физическото и емоционално присъствие на майката осигурява на бебето две много важни неща: защита от свръх-стрес и емоционална регулация, като и двете са фундаментално важни условия за здравословното развитие на мозъка и бъдещото психично здраве и благополучие на детето. Когато грижите са адекватни – „достатъчно добри“- децата са в състояние да развият истинската си същност: това е частта, която е творческа и спонтанна, и която развива капацитета за автономност. Добрата връзка насърчава психическото, езиковото и емоционалното развитие на детето и помага за придобиване на умения за решаване на проблеми. Детето, което се чувства разбрано и прието като субект (отделна личност) и е изградило автентична, доверителна и сигурна връзка със своята майка (родител), може успешно да се научи да регулира емоциите си при стрес и в трудни ситуации. От тук, лесно бихме могли да свържем добрия имунитет и физическото здраве с адекватните грижи на родителите и с възможността на детето да овладее стреса в рамките на здравословното ниво.

В контраст на горното, когато нуждите (емоционалните и/или физиологичните) са неглижирани и грижите не са достатъчни, децата започват да се опитват да се адаптират към ситуацията, растейки с неавтентична представа за собствената си същност: представа, която отговаря на нуждите на другите (майката, бащата) и се основава на отговаряне на очакванията, пак на другите. В такива случаи, можем да очакваме детето да изпитва сериозни затруднения с отделянето и индивидуацията, неадаптивни поведения, проблеми при социализацията, намирането на собственото желание и на удовлетвореност от постигнатото.

 

    • За повече информация по темата, или за да запишете консултация с Надя Николова, можете да позвъните на телефон 0897 050 800.

 

*текстът е публикуван първо на интернет страницата на списание Здраво Дете:

Специалната връзка майка – дете

Автор:

Надя Николова

Надя Николова е психоаналитичен психотерапевт и консултант. Тя е формирана като специалист в Британската школa на обектните отношения и е Магистър по психодинамична психотерапия и консултиране на деца и юноши към Бъркбек, Лондонския Университет. В периода между 2003г. и 2018г. работи и живее в Лондон, Великобртания. През 2015 г. получава квалификация за психодинамична психотерапия чрез движение и танц от колежа Голдсмитс. В практиката и се включва и клинична работа с деца и юноши в болнична среда към Great Ormond Street Hospital, където работи над 4 години. От 2015г. до 2018г. работи като психотерапевт към неправителствена огранизация за психотерапевтична помощ и подкрепа на деца в училищна възраст в Англия и Уелс. Член е на Асоциация по Психотерапия на Бъркбек ( BCA), както и на Британския Психоаналитичен Съвет (BPC). От 2016г. Надя работи и с деца и възрастни към „Детско развитие“, град София.

No Comments

Post a Comment