Колко е важно да кажеш „Не!“

 

Много се пише и коментира в наши дни т.нар.бебешки пубертет. В предишен текст стана дума за него, но днес темата е изцяло посветена на това какво значи всъщност това понятие, кога и как се случва (и дали изобщо?).

Първият момент, в който детето ще назове себе си „Аз“ е едновременно начало и край. Той обозначава края на едно постепенно изграждане на субекта – повечето изследователи го ситуират между 6-я и 18-я месец на детето.  В същото време е начало – на осъзнаването на себе си като личност (хронологично около 2,5-3 години), с всички количествени и качествени натрупвания, които ще се реализират занапред. Не е случайно, че успоредно на този ключов период в живота на детето започват да се появяват и всички „симптоми“ на „бебешкия пубертет“.

Съществува пряка връзка между формирането на Аз и думата „не“. Много майки ще потвърдят, че детето им първо е казало „не“, преди да започне да казва „да“. Или пък, че казва „не“ на абсолютно всичко, дори на нещата, които иска. Няма да е никак пресилено да кажем, че възможността на детето да казва „не“ е жизненоважна за него – може би не във физическо отношение, но във връзка с жизнеността на неговото психично.

Докато расте, детето постепенно разбира, че е отделна личност – има собствено тяло, което може да контролира, има потребности, свои емоции и желания. За да „скъса“ връзката с другия (най-често майката), и да започне да се проявява като различно от нея, то ще каже точно това – Не! Ако си представим, че детето говори на чужд език, и се опитаме да преведем тази дума, в неговото „не“ можем да открием ето това:

  • Аз съм друг човек, отделен от теб, и ще правя нещата различно.
  • Не се съгласявам с теб, за да ти покажа различието си.
  • Искам различни неща от тези, които ти искаш (за мен).
  • Искам да постигам нещата по различен начин, дори ти да ми казваш, че моят начин е грешен (и да си прав) (1).

Франсоаз Долто е изразила прекрасно процеса със следното изречение: „Детето казва „не“, за да направи „да“. Неговият отказ е насочен директно към родителя и желанието на родителя; отказът е демонстрация, неподчинение, провокация. Или поне така бива възприет от повечето родители. В същината си обаче отказът от желанието на родителя е път към осъзнаването на собственото желание“.  

Но темата днес е за децата, които не казват „не“ – те обикновено не се тръшкат, не противоречат на родителите си, не изпадат в истерия по най-дребни поводи и като цяло будят благородна завист у майките, чиито хлапета събират погледите на всички наоколо с поредното бурноизразено недоволство. Тогава къде би могъл да се крие евентуален проблем?

Както посочихме по-горе, отказът от желанието на родителите е начин да се достигне до собственото желание; също така е път в израстването на детето като отделна, независима личност. Ако приемем тези две твърдения за истинни, можете да си представите какъв е залогът на играта на нерви между детето и родителите му – свободата да бъдеш себе си, да бъдеш различен.

Представяте ли си всъщност? Какво означава за едно дете, което съвсем доскоро е смятало, че е физически съединено с майка си, да рискува да загуби нейното одобрение (дори любов, ако визираме изказвания от рода на „няма да те обичам повече, ако правиш/не правиш това!“)? Можете ли да си представите от каква значимост за детето е това себеотстояване, за да е готово то да понесе негативната родителска реакция?

Между впрочем, не всички деца успяват. За някои дилемата винаги се разрешава в полза на родителското изискване и потребности. А доста от тях продължават да следват тази линия на поведение и в зряла възраст (2) . Възможните затруднения вследствие на невъзможността на детето да каже „не“, са колкото предвидими, толкова и непредвидими. Но можем да изброим няколко от най-често срещаните и разпознаваеми:

  • Плахост и неувереност в ситуации във и извън дома;
  • Непрекъсната необходимост от родителска подкрепа дори по дребни поводи (обикновено след тръгване в детска градина или училище тази отговорност се прехвърля на учителя);
  • Невъзможност да се вземе самостоятелно решение, дори при изрично настояване от родителя;
  • Неумение на детето да се защити в социални ситуации;
  • Съобразяване с чуждото мнение поради липса на собствено, или страх да се изрази собственото мнение.
  • Безпрекословно подчинение на възрастен, възприет като авторитет.

Всичко това неминуемо води до натрупване на негативни емоции, които обаче не могат да бъдат канализирани в адекватна посока, към тези хора и/ли събития, причинили ги. И тъй като знаем, че в природата нищо не се губи, следва да се запитаме какво се случва с емоциите, изтласкани от психичното?

Вариантите и тук са много, но едно е сигурно – ситуацията носи неприятни преживявания и на детето, и на семейството му; често пъти проблемът се случва далеч след като периодът на „бебешкия пубертет“ е отминал, а предизвикателствата му са останали нерешени. В унисон с концепцията на Ерик Ериксон за стадиите на психосоциалното развитие, се оказва вярно твърдението, че ако кризата в определена възраст не бъде преодоляна по градивен начин, тя се задълбочава; в този смисъл появата на следваща криза добавя към себе си непреработените дилеми на предходната.

За финал нека отново се позова на Франсоаз Долто: „На тази възраст емоциите, които изпитва детето, се изразяват в двигателно напрежение. То иска играчка, но в даден момент (ако не я получи веднага) е прекалено напрегнато, за да може да я приеме. Нужно му е първо да освободи свръхнапрежението, и то по подобен бурен начин чрез отхвърляне, за да може после да приеме силно желания обект. Трябва да оставим на детето свободата да отказва, за да получи свободата да приема“.

*

  1. Възрастта е много трудна, поради сблъсъка на двете – от една страна всичко гореизброено, от друга – невъзможността на детето наистина да се справи само. В ръцете на възрастните е да преценят как да балансират двете крайности, създавайки едновременно самостоятелност и съобразяване с правилата.

2. Нека кажем все пак, че обобщенията направени тук, все пак имат и своите ограничения и изключения.

 

 

 

Ако желаете повече информация по темата или пък, ако желаете да запишете сесия с Елена Мечева – клиничен психолог и педагогически съветник, можете да се свържете с нея на:

телефон 0899 88 61 30

e-mail: elena.mecheva@mytalkspace.bg

Повече за Елена Мечева – https://www.mytalkspace.bg/

Автор:

Елена Мечева

Елена Мечева Дипломиран психолог към СУ „Св. Климент Охридски“, с магистърска степен по „Клинична и консултативна психология“, завършена през 2009 г. Завършила ниво „Психодрама-асистент“ към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг“. От 2007 г. работи като училищен психолог в столична езикова гимназия. С богат практически опит в сферите на обучението, работа в малки групи, кризисни ситуации, работа с деца със специални образователни потребности. Понастоящем продължава професионалното си развитие в областта на психоанализата. За всичко около адаптацията към училище, както и повече за теста за училищна готовност, можете да се обадите на телефон 0899 88 61 30.

No Comments

Post a Comment