Какво възпитава?

Какво знаем за проблема

Ще се натъкнете на изключително много литература и мнения по проблемa, някои от които отговарят на въпроса „Как“ (се възпитава), без да могат да отговорят на въпроса „Защо“ (се възпитава в това и то по такъв начин). Дори опитни професионалисти, подведени от собствените си амбиции, забравят какво са учили и от къде тръгва всичко. Въпросът „Какво възпитава“ има учудващо семпъл и елегантен отговор даден ни през 1911г. В публикацията си „Формулировки върху двата принципа на психичната дейност“  Фройд пише, че възпитанието се стреми да подпомогне развитието на Аза „…боравейки с обичта на възпитателя като с награда и се проваля, ако разглезеното дете реши, че бездруго притежава тази обич и не може да я изгуби при никакви обстоятелства“[1]. Фройд спира до тук, тъй като въпросната публикация има съвсем различни цели, но ние можем да продължим и без него по нататък.

В представите на малкото дете боравенето с обичта на възпитаващия като с награда може се преживее по два начина:

  1. Като страх. Това означава, че детето се подчинява на възрастните, защото се страхува да не изгуби любовта им. Тук всяко наказание се разбира като отказ от любов (стига, както казва Фройд, детето да повярва в това)[2].
  1. Като желание за идентификация. Именно обичта тласка детето към идентификация с този, който се грижи за него. То иска да стане като този, когото обича. Тук попадат всички примери за деца, които чистят, готвят, обличат рокли, слагат червило, ремонтират колички, играят футбол и т.н. без значение дали това подхожда на пола им. В този случай е важно дали грижещият се за детето ще подкрепи тези опити за идентификация или не.

 

Примери за това , колко важна е обичта

Ето и един пример от суровата реалност, който много добре илюстрира колко важна е обичта за едно дете. Преди време работих в един от така наречените „домове за сираци“. В съседство до нашата институцията живееше мъж на средна възраст, който беше установил приятелски отношения с голям брой от младежите. Въпреки, че неговитя интерес към тях се вписваше в рамките на закона, за всички ни беше ясно че има нещо нередно и нездраво. След като сигнализираните институции безсилно вдигнаха ръка, поради липсата на закононарушение, аз, както и моите колеги направихме поредните опити да вразумим някой от младежите, които го посещаваха. На мен ми се падна възможност да разговарям с едно от момичета. В момента, в който започнах да споделям притесненията си, тя ме прекъсна с думите: „Вие не разбирате. Той ни обича“. Аз наистина не разбирах какво означава това за нея, както и тя не разбираше, че обичта му не е много здрава. И от къде да знае, след като познаваше само студенината на платената институционална любов. За нея, както и за другите младежи, беше много важно, че някой, на който не му се дава заплата, по собствено желание им беше обърнал внимание.

В терапията с деца въпросът за обичта също изплува в недвусмислени примери. Ето какво се случи в една сесия на момче, настанено в институция. Неговата задача беше да измисли сценарий за сцена, която да разиграем в ролева игра с помощта на фигурки и кукли. Той измили следния сценарий: Брат, сестра и тяхното коте участват в „Гласът на България“ като трио. Те изпълняват песен пред четиричленно жури, в което има само една жена на име Емилия. Малкият ми пациент избра да изиграе ролята на триото, а на мен остави тази на журито. И така играта започна. След първото изпълнение на триото журито не се впечатли от децата, но остана очаровано от котката. Всеки от членовете на журито искаше котката само за себе си и дори се организира леко наддаване с пари за нея. Котката на свой ред се остави да бъде съблазнена от екзалтираното жури и избра да заживее с единствената жена в него-  Емилия. Тя беше много щастлива и поиска още едно изпълнение. По време на второто изпълнение, Емилия се качи на сцената и тихичко помоли братчето и сестричето да се отдръпнат, тъй като тя искала в отбора си само котето. Миг по- късно децата налагаха невинното коте по главата. Безмилостната разправа с животинчето продължи и след като спрях сцената. На момчето му беше толкова трудно да излезе от ролята си, че докато ме гледаше гневно в очите се опитваше да уцели с юмрука си котката по главата. „Не разбирам“– престорено попитах аз– „Защо котката избра Емилия, след като толкова много обичаше децата. Защото я пожелаха ли?“„Да!“- троснато ми отговори той.

За опитния психолог тази сцена е твърде богата. В нея можем да открием идентификацията на момчето с котката. Можем да обърнем внимание на желанието му да намери изгубената майка с избора му да заживее с Емилия. Безпощадната сиблингова ревност (ревност между братята и сестрите) също бе впечатляващо изиграна. Можем в лаканиански дух да тълкуваме избора на името Емилия като подсказващ ни, че момчето иска да „е мил“ за някой, в случая на жена, която да бъде негова майка. Можем да тълкуваме дори поведението му извън сцената, но всички тези елементи са като надстройки на желанието му да бъде обичан от някого. Няма нужда да споменавам, колко много искаше моя малък пациент да бъде осиновен.

 

Следствия 

Сега можем да твърдим, че желанието за учене на математика, физика, химия или изборът на бъдеща професия не зависят от действието на някакъв таен ген, а от взаимоотношенията на детето с важните за него възрастни. Ето защо едно и също дете може да постига различни резултати при различни учители при една и съща методология на преподаване.

 

Къде е уловката

За да не заприлича всичко на песента на Бийтълс „Всичко от което се нуждаеш е любов“ („All you need is love“) нека да уточня, че има една уловка в иначе елегантното боравене с любовта на възпитаващия като с награда и тя е несъзнаваното.  Именно то кара д-р Виктор Франкещайн да възкликне „Какво направих?“ при вида на своето творение във филма от 1994г. За да не изпадаме в неговата ситуация, ние трябва да държим сметка за произхода и на собствените си амбиции. Тук е много уместно да си зададем въпросите, с които започнахме по друг начин: Защо ми е нужен контрол и подчинение или точно обратното – защо ми е нужно детето да е буйно и неприемащо никакви ограничения? Защо съм сигурен, че определено мое решение е в „правилната посока“? Защо ми е нужно детето ми да иска това, което аз искам за него?

Или казано с други думи не знанието на различни педагогически прийоми, а себепознанието е стъпка в „правилната посока“.

 

Текстът е подготвен от Михаил Михайлов. Можете да запишете консултация с него на тел. 0896069993 или да прочетете други негови статии на личната му страница  http://www.zapsihichnoto.com

Автор:

Михаил Михайлов

Михаил Михайлов е завършил магистратура "Клинична и консултативна психология" към Софийски университет "Св. Климент Охридски". Неговата тясна специализация е в детско- юношеското консултиране и консултиране при тежки раздели и загуби. Асоцииран член на "Българска асоциация по психоонкология". Съосновател на сдружение "Пространство за мен".

No Comments

Post a Comment