Какво се случва, когато майката не може да се отдели от детето?

mom-calming-crying-newborn

 

За пръв път се срещнах с Гаспар в болницата. Известно време преди това бях получила имейл, а след това и телефонно позвъняване от Съединените щати: лелята на Гаспар бе чула да се гово­ри за моята работа, защото бях публикувала там, а и тъкмо бях приключила с изнасянето на цикъл лекции. Тъй като знаеше, че във Франция сестра и е в голямо затруднение, беше решила да й пред­ложи да се срещне с мен и искаше предварител­но да получи моето съгласие. Скоро след нашия разговор родителите на Гаспар се свързаха с мен, наблягайки на неотложността на положението. Така че им отредих първия свободен час в графика си. Доведоха със себе си и Гаспар, който беше на единайсет месеца. Семейството беше с чуждестра­нен произход, майката беше предпоследно дете с много братя и сестри. Проблемите с храненето на Гаспар започнали с отказа му да приеме разно­образяването на храната, някъде около шестия- седмия месец. Детето се хранело само с кърма, при това поемало все по-малко. Нощем се будело многократно. Анорексията му непрестанно се влошавала и скоро състоянието му наложило два последователни престоя в болница за по две седмици. Майката била с него при първото хоспита­лизиране, но при второто лекарите и забранили да остане със сина си и я принудили да го отбие. Тя сподели с мен, че се е опълчила на тази заповед по свой начин, като вкъщи се изцеждала, за да не и спре кърмата. Опитали всичко, за да се справят с анорексията на момченцето – различни терапии, насилствено отбиване, хранене с интравенозна инфузия, напразно. След три дни имаха среща в тясно специализиран педиатричен център. Пре­дупредих ги, че при ново постъпване в болница лечението при мен несъмнено няма да бъде въз­можно. Решихме да изчакаме да мине тази среща. Едно първо телефонно обаждане потвърди най- напред предписаната от педиатъра гастростомия – Гаспар трябваше да бъде хранен известно време директно в храносмилателния тракт през отвор в коремната стена, защото съпротивителните му сили бяха крайно недостатъчни, за да се справят с евентуална интеркурентна инфекция. И трябва да бъде приет в болница до интервенцията. Второ обаждане след няколко дни обърква нещата: по­ради варицела медицинската намеса е отложена и родителите са получили разрешение от лекарите да приберат Гаспар вкъщи. И те веднага се оба­диха за среща.

Разказах на детето за желанията на родителите му и за неговото място в семейството. Гаспар пожела да суче и изцеди и двете гърди, и то на три-четири пъти. Препоръчах да го кърмят като новородено и да му оставят свободата да прави почивки и да не бърза. По време на следва­щата ни среща Гаспар незабавно поиска да суче и пи дълго, правейки продължителни паузи. Тогава аз наблегнах на изобилното майчино мляко. „Вие сте направили всичко, за да имате много мляко, и сте успели. Ако детето суче от него големи коли­чества, няма да умре от глад.“ По този начин уве­рявах майката, че не лекарите, а тя може да спаси детето си. Освен това я посъветвах да престане да храни Гаспар нощем и да се занимава с него възможно най-малко при нощните му събужда­ния. От следващия сеанс нататък Гаспар започна да наддава на тегло. Продължаваше, щом дойде в кабинета, да иска да суче и го правеше на няколко пъти, като пиеше по много. Обичаше да си играе с мен и майка си на подаване на предмети. Наричам това „игра с трети“ и то ми позволява да въведа отношението между трима. Иначе децата остават залепени за майките си или пък влизат в контакт само с мен. Подаването на играчка помежду ни позволява да се създаде тристранна връзка, коя­то ми се струва важен етап в терапията на някои бебета.

Докато той сучеше, майка му разказваше за своето раждане, за майка си, която така и не пре­одоляла тежката си следродилна депресия, от коя­то все още се лекува, като по-голямата и сестра почти изцяло е поела грижите за нея, за смъртта на баща си само седмица преди раждането на пър­вия и син преди четири години, за объркването и през този период и мятането и между радостта и скръбта, за страха си да не изпадне на свой ред в депресия. Гаспар се подобряваше все повече и по­вече, наддаде сериозно на тегло, нощем започна да се буди само по веднъж, радваше се на братята си, които се върнаха от ваканция. По време на се­ансите все така търсеше гърдата на майка си, за да суче, но искаше и сладкиши, изглеждаше много щастлив, че е тук, поемаше инициативата в игра­та между трима ни. Гаспар стана на година и на рождения му ден майка му ми разказа за неговото раждане.

Заради скръбта, белязала края на първата й бременност, майката решава да се наслади напъл­но на втората – своего рода възнаграждение. И наистина деветте месеца са изключително пъл­ноценни. По същата причина иска да изживее пълноценно и раждането и отказва перидурална упойка: желае да усети детето си и да участва в раждането. Когато получава първите контракции, изчаква, изкъпва се, а след това, тъй като не успява да се свърже със съпруга си, взима колата и отива сама в болницата. Пристигайки в родилно­то, тя е готова за раждане. Но оттук нататък нищо не се случва така, както си го е мечтала. Налага и се да се развика, та да накара акушерките да се появят и да установят започналото раждане; те впрочем едва имат време да хванат бебето, дават и го за минутка и след това го отнасят. В продъл­жение на два часа бебето остава в кувьоз в друга стая, за да не настине. Майката, дълбоко разоча­рована, накрая започва да крещи силно, за да и донесат детето, което правят, като настоятелно и повтарят, че в никакъв случай не трябва да отваря кувьоза, нито да пипа бебето.

Случилото се е нещо безвредно и безобидно, повечето жени във Франция го преживяват, без това да ги травматизира, и бебетата им не разви­ват болестни симптоми. При все това въпросното „провалено“ посрещане ще влезе в драматична колизия с историята на дадената жена. И макар само по себе си подобно положение да е най- обикновено, то може лесно да бъде променено и дори избягвано. Затова нека погледнем на тази семейна история като на предупреждение, нека си дадем сметка какво нашите дребни пропуски и недоглеждания могат да предизвикат понякога, нека тя бъде един вид призив за предпазливост.

Майката разказваше много овладяно и с голя­ма точност и в един момент стигна до болезнения епизод с хоспитализирането на Гаспар. Тогава допусна лапсус, който впрочем много я разсмя. Описвайки различните стратегии, приложени в болницата, тя заяви: „Дори опитаха нещо непростимо, опитаха се да ме разделят от мен“. После се върна към някои елементи от разказа, касаещи нейния син, и отново заговори за кувьоза. Гаспар моментално потърси гърдата и, после дълго сука, сякаш за да поправи нанесената от кувьоза вре­да – негов личен начин да отпразнува рождения си ден. Момченцето си възвърна тонуса и цвета на лицето и педиатърът на болницата позволи предвиденото лечение да се отмени и да продъл­жим с терапията.

В дадения случай чрез една грешка на езика майката формулира сърцевината на проблема: детето все още не се беше отделило от нея, те и двамата до такава степен бяха вдадени в преодо­ляването на мъката, че нито тя, нито то бяха го­тови за отбиването. Три години по-рано майката не беше пожелала да поеме удара, нанесен и от смъртта, за да не „замърси“ раждането на пър­вото си дете. Всъщност в депресия беше Гаспар с неговата форма на кърмаческа анорексия, като реакция на неизживения траур. Много често в историите на психическата анорексия се крие по един скелет и в дадения случай тя беше предизви­кана от горепосочения. Разказът за това лечение ни позволява да разберем как въпросът за разделянето може да дава отражение поколения наред чрез кончини и раждания. Родителите на Гаспар съумяха да се опълчат на лекарите, които, нато­варени със задачата да спасяват живот, понякога са изкушени да си мислят, че знаят единствената истина за положението. Майката обаче си беше изградила защита и устоя на искането за насилствено отбиване, вътрешно дълбоко убедена, че правилният метод не е този. Благодарение на това аз имах възможността да и кажа отново да кърми детето си и така ги накарах да се върнат назад – тя трябваше да го кърми като току-що родено бебе, с чести почивки. Трябваше да тръгнем от нулата, отново да заговорим за залозите на раждането за него, за майка му и за баща му, да му позволим да намери своето място в семейството си. Трябваше да му говори трети, страничен човек, а кърменето да се поднови свободно и най-вече радостно.

Горният разказ е свидетелство за това как събитие, преживяно като тежък удар, може да отекне в нечия история и да доведе до крайно опасно положение, да застраши живота на едно дете. Свидетелство е също така и, в определен контекст, за безсилието на медицината, на педи­атрията и на поведенческата психология, както и за абсолютно жизнената необходимост от друга форма на слушане и чуване. В никакъв случай не искам да създавам впечатлението, че съм постиг­нала магически успех. Психоанализата, включи­телно и психоанализата с най-малките, не крие нищо магическо. Защото, за жалост, тя не винаги сработва. Майката на Гаспар сподели с мен вед­нъж, че мъжът и се питал каква е разликата между това лечение и работата на психолозите в болни­цата. Нейният собствен отговор беше: „Вие ра­ботите най-вече с Гаспар, докато в болницата се интересуваха само какво казвам аз, а на него не обръщаха внимание“. Бебетата сами правят своя­та психоанализа. Най-сетне тази история разкри­ва възможните последици от незадоволителните условия на приемане и посрещане. Майката и бебето са две словесни същества и ние трябва да признаем възможността техните истории да са породени от обстановката, в която протичат пър­вите моменти от живота им.

Въпросът за раздялата се пренася през много поколения чрез скърби и раждания. Бебето може да прояви симптом, чието разгадаване минава през аналитичното слушане. Определянето на рамката на лечението позволява на детето да преиграе в процеса на преноса думите, липсващи от пореди­цата родителски означаващи и да ги постави по мес­тата им. След раждането на втория си син майката на Гаспар беше изтласкала скръбта по баща си, а чрез симптомите си Гаспар започваше да задава въпроси. Баба му по майчина линия през целия си живот беше носила страданието, свързано с раз­дялата със собствената й майка. Това страдание се беше възобновило с огромна сила след раждането на дъщеря и, майката на Гаспар, и никога не бе утихнало. Последната беше успяла да се опази от въздействието на майчината си депресия дори когато умира баща и непосредствено преди раждането на първия  син, но Гаспар, който се появява след това, става носител на симптома. И едва не умира от това. Ако в дните непосредствено след него­вото раждане майката бе имала възможността да поговори с някого, вместо, както при предишно­то си раждане, отново да мобилизира цялата си енергия, за да изтласква и да създава защитни механизми, Гаспар вероятно нямаше да изпитва необходимостта да се поставя в опасност, за да предизвика идването на словото…

Текстът е откъс от книгата на Мириам Сежер „Ако бебетата можеха да говорят“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и Българско психоаналитично пространство. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment