Агресивността не е насилие

През последните години, много често в общественото пространство се дискутира въпроса за насилието: защо някои младежи се държат насилнически или са обект на насилие и има ли фактори, които поставят младия човек на пътя на насилието? Има ли опасни знаци, които да ни алармират своевременно за това?

Добре е да знаем, че има съществена разлика между насилието, което се извършва от индивида и това, което се извършва групово– например от ученически банди или футболни агитки, където механизмите и динамиките са съвсем различни.

Мариан Парсънс, английски психоаналитик работещ с деца и младежи смята, че агресията е най- нормална и естествена част от живота ни. Тя е голям източник на енергия, виталност и е важна за развитието, изобщо. Проблема според нея настъпва, когато няма достатъчно успешна форма на управление на тази енергия и тя излезе извън контрол: именно тогава агресията се превръща в насилие.

За да може тази натурална част от човешката ни същност- агресията, да върши своята конструктивна работа, без да се превръща в своето деструктивно продължение е необходимо родителят да полага адекватни грижи за детето си още от най- ранна възраст. Невъзможността му да понася дори малки дози неудоволствие, паническото бягство от дейности или ситуации, които го фрустрират, непрекъснатата атака на авторитети и граници са едни от първите знаци, че съвсем скоро ще се появят трудности с контрола на агресивните импулси, които постепенно ще се оформят в насилствени актове, първо към най- близките и роднините, а постепенно и към всички външни: връстници и възрастни. Пика на това насилие, разбира се, ще бъде в пубертета, където към  типичната за възрастта вербална агресия ще се прибавят и насилствени изблици към всички по- слаби и уязвими индивиди.

Колкото и странно да звучи, без агресия не бихме могли да съществуваме, защото няма да успяваме да се защитим, няма да се развиваме адекватно и няма да можем да се отделим , като самостоятелни субекти.

Доналд Уиникът казва, че без агресия не можем да се сепарираме и да тръгнем по пътя на автономията: както сексуалността, така и агресията може да се използва конструктивно и прогресивно, или напротив- деструктивно и регресивно.

Доколко е подходяща степента на употреба на насилие в различните ситуации, зависи от начина на изразяването на агресията и от нивото на развитие на младежа. Под развитие на индивида нямам предвид календарната възраст, а степента на зрялост, отговорност и хуманност, изобщо. Често срещан проблем сред тийнейджърите е неправомерната или непропорционална употреба на сила: поради незрялостта си те много често отиват далеч отвъд нормалната агресивност, превръщайки се в насилници от банална ситуация, която са възприели, като особено застрашителна, спрямо себе си или близки.

В ситуации на голяма опасност, насилствената агресия, като защита на себе си или другите, може да бъде абсолютно подходяща, но границата е изключително тънка и младежите много често могат за залитнат в преекспониране и прекомерни действия. Важно е да знаем, че поведения, като садизъм, унижение, тормоз са регресивни и възникват от патология, а не от здравословна самозащита: ако станем свидетели на тяхното проявление е добре своевременно да насочим младежа към консултация с психолог, преди да е станало твърде късно.

Как да разграничим агресия от насилие?

Основната разлика между тези два феномена на младежкото развитие е, че насилието включва физическа атака върху тялото на другия.

Има, обаче една важна особеност: ако, например току- що проходилото дете, атакува физически някой, то е просто агресивно, без е насилник, защото това е типично за възрастта му на развитие и е напълно нормално да изразява гнева и фрустрацията си, чрез тялото, понеже все още не усвоило други адекватни начини. За тийнейджъра е типично да атакува другите, чрез вербална атака и вербална злоупотреба, като това означава, че е просто агресивен, без да е насилствен. Подобно насилствено поведение отговаря на текущата му възраст, където е типично да бъдеш атакуващ, чрез думите. Ако, обаче се стигне и до физическа атака, това вече би конституирало акт на насилие.

Защо младите хора, често прибягват до употребата на насилие?

Насилието, в по- голямата си част е примитивна, физическа реакция на възприета заплаха към интегритета на личността. Въпреки, че акта на насилие най- често е неприемлив, той може да бъде разбран, ако се опитаме да видим защо индивида се е почуствал провокиран. Въпреки, че за много възрастни звучи неразбираемо, има определени сигнали, които могат да бъдат разпознати от юношата, като особено заплашителни и тревожни, докато за нас те варират от безобидни до такива с нисък интензитет на дразнение. За психолозите, в подобни случаи насилието се  разбра, като опит за справяне със заливащите травматични преживявания случващи се в отсъствието на един доверен друг (реален или символичен), даващ усещане за сигурност и защита на юношата. Чувството да е изцяло самотен, безпомощен, без никаква защита, всъщност го докарва до страх и ужас от унищожение. Ако тази защитна, протектираща функция във вътрешния свят на младия човек липсва, насилието се употребява като единствения начин за защита срещу разпадане на личността.

Много важно за тийнейджърите е да могат да толерират до известна степен фрустрацията и критиката, макар и в тази възраст това често да е силно пожелателно.

Невъзможността да поемат фрустрация и ограничения ги кара да се преживяват като омнипотентентни и недосегаеми макар, реално да са изключително чупливи към нормалните липса и безпокойствие от ежедневния живот. Бидейки толкова ригидно защитни, те са под постоянното усещане на напрежение, но всъщност винаги остават неподготвени за опасността.  Те не могат да регистрират безпокойствието като сигнал за опасност, което да им помогне да употребят по най- адекватен начин защитните си сили, за да се справят с тази безпомощност и фрустрация, поради което преминават към обичайно отработеният акт на насилие.

В заключение можем да кажем, че за да предотвратим преминаването на агресивността в насилие, важно е да дадем път за нейното оттичане, вместо да се опитваме да я „запушим“:  спортовете (включително бойните) са чудесен начин за преобразуване на агресивния импулс  в нещо конструктивно, вместо затлачването му в деструктвното, регресивно насилие.

Статията съм подготвил за Puls. bg : Валентин Стоилов: Агресивността не е насилие!

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment