Буйност, хиперактивност или нещо друго?

С настъпването на новата учебна година се възобновява  старата тревога за родителите, които имат по-буйни деца: „И тази година ли ще бъде такава мъка да задържим детето в клас?“. Разбира се, говорим за придобилата широка популярност „диагноза“ – хиперактивност.

„Хиперактивни“ биват наричани почти всички деца, които са по-буйни, не успяват да задържат достатъчно дълго вниманието си върху учебния материал, изискват честа смяна на дейностите и, като цяло, са превъзбудени и в непрекъснато движение – както физическо, така и психично.

Хиперактивността е понятие, идващо от Америка, и като същинско  заболяване се среща относително рядко. Неговият трудно различим двойник – психомоторната нестабилност, обаче е нещо, с което учители и родители се сблъскват много често и понякога от некомпетентност, друг път удобство поставят тотално погрешната (но пък широко използвана от всички) преценка, че детето страда от хиперактивност. Всъщност половината от съждението е вярно: детето, наистина страда, но от проблеми в семейните отношения, а необуздаността в реалното е просто отражение на случващото се в психичното.

Къде е разликата между двете страдания? Най-вече това се разпознава в ситуативността: ако при дете с психомоторна нестабилност се наблюдават приливи и отливи в неконтролируемостта на импулсите му и превъзбудеността му, т. е. вниманието му може да бъде привлечено от някаква дейност, определени ситуации или хора го карат да се чувства спокойно и може да влиза в работен (учебен) ритъм, то за хиперактивността, това е невъзможно. От хиперактивност страдат най-често психотични пациенти и там медикаментозното лечение е наложително, докато третирането на психомоторна нестабилност с лекарства не само, че не би помогнало, а вероятно би и навредило.

При реалната хиперактивност, превъзбудеността е константна, докато при психомоторната нестабилност е циклична или ситуативна.

Какво може да се направи в този случай? Една  навреме започнала психотерапия с детето, с голяма вероятност би повлияла на тези негативни тенденции в развитието. Много родители вярват и се се надяват че проблемите ще бъдат „израснати“ от само себе си. В действителност, те не само че няма да отшумят от само себе си, а напротив – ще се задълбочат, често оставяйки трайни щети върху цялото по-нататъшно развитие на индивида.

Психомоторната нестабилност най-често се свързва с липсата или неяснотата на правила и граници – както генерално в семейството, така и между отделните му членове. Внасянето на яснота от детски психолог в тази структура и взаимоотношения имат успокояващ и терапевтичен ефект за всички членове от фамилията. За това, колкото и парадоксално да звучи за много родители, една или няколко семейни консултации биха имали не по- малък (да не кажа, че и по- голям) ефект върху редуциране на превъзбудеността, отколкото терапевтична работа със самото дете, защото дори да няма открити конфликти, дори на повърхността на семейните отношения всичко да е гладко, със сигурност има известно напрежение във взаимодействието между майката, бащата и детето, което по пътя на най- малкото съпротивление изгаря като бушон под формата на необуздано поведение при наследниците.

Статията е подготвена и публикувана за Puls.bg:  http://www.puls.bg/health/relationships/news_24705.html

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.